Да се докоснеш до твърдини.

       Насреща по горския път иде коняр с накривена капа.След него тропотят два поизмършавели,  дорести коня. Той спира и сякаш сме стари познайници ми доверява с беззъба блага усмивка как снощи ходил у комшията за домашна ракийка. Заковавам се и аз , онемял от изненада. Чичото продължава: " Ма на забравил ли съм я , друго ли , няма я. Заранта не можах да я кусна"- Зад него двата коня вече се мъдрят одрямани, всеки подпрял копито на ръб- почиват си.Застанали сме до възстар, почти рухнал бор.По черната му грапава снага сълзи жълта смола.Дълбоко забита в ствола, стърчи строшена секира.Ръждивото острие се е сраснало с   жилавата гръд на исполина. "Имах едно черно куче с червени очи като моите" - реди с усмивката си конярят. Гледам го втрещен като от друг свят, тъй както се гледа голямата, синя планина, на която не знаеш какво да отвърнеш, когато те погали с внезапен повей от усоите си." Та ние с кучето де, в ония години , от един бакрач ядяхме и пиехме - на провала." - очите му греят. Неволно поглеждам нагоре. Изпод съсипания от годините клонак на бора тук-там са избуяли бледозелени, иглести филизчета. На върха му здрачникът -  вечерник полюлява самотна шишарка. Проблясва  като кафяво коремче на залутано пиле, окъсняло да се затули нейде из пущинака за нощувка.

     Конярят  сваля тържествено капата си , сякаш аристократ цилиндъра си на светски бал. Конете са се пробудили от унеса си и пристъпят нетърпеливо. Притъпкват калявината под копитата си , сякаш подпечатват с подкови пътния лист за онзи път, който всички извървяваме, кой по-рано, кой по-късно. Като за сбогом човекът съобщава, че всеки път , когато се връщал от сенокос, викал с цяло гърло на всички по целия свят и най-вече на женурята да се пазят, щото е нарамил много наточена коса , като оса. Да не колне случайно някого, че лошо му се пише. Конете пръхтят одобрително , сякаш разбират напълно казаното. Човекът ги потупва гальовно с длан по шиите с онова неподражаемо : " Ох-о-о, Охоо-о". Очите му греят - лъчисти и топли. После слага с достоинство капата си и преди да отмине , ми намига свойски, промърморвайки като на себе си: " Надоле ще им попея...- айде другарчета!"Задуши ме внезапна радост. Почувствах се поласкан. Помислих си за миг, че и аз съм сред другарчетата - редом с конете и кучето с червените очи, рухналият бор, голямата, синя планина. Даже с изумление откривам, че без колебание съм готов да завра глава в онзи почернял бакрач, от който всички вкупом да ядем и пием на провала.После , все още обладан от лудешко щастие, полека - лека се опомням и отрезвявам. Можеш ли, пътнико, да си дост с твърдини, на които греят очите и които остават непоклатими и недокоснати от времето, докато ти нищият едва изкретваш отредения си и кратък като въздишка път?