17.03.2010 г., 23:10 ч.

Да съблечем телата си и да полетим 

  Проза » Фантастика и фентъзи
781 0 2
29 мин за четене

1.

Повечето от дървета бяха мъртви. Клоните висяха пречупени или отрязани, а чуканите им отдавна изсъхнали.

Валери Алис спря до едно и протегна ръка. Между шуплестата кора долови съвсем слаб и умиращ пулс. Тя погали кората така, както се докосва смъртно ранен – със знанието, че мъждукащата искра скоро ще угасне завинаги.

Небето беше тъмносиво, като погребален воал, обшит с дантела от опечалени облаци.

В.Алис бродеше сред могилите от гниещи листа. Спираше край изкривените дървени кръстове и свеждаше очи пред страдащите светци, разпнати от времето на тях.

„Уж би трябвало всичко тук да бъде идеално, а ето че намирам само смърт” – мислеше си, неспособна да разгадае случващото се в тази следваща реалност, за която бе вярвала, че ще бъде извор светлина.

А се оказа потъващ в тъмнината свят.

Със стържещ глас няколко порива на вятъра я подканиха да си отива. Да се почувства чужда тук, където трябваше да изживее дните си. Тя обаче пое навътре, търсейки сърцето на гората. Може би ще успее да разбере коя е отровата, която превръща в мъртви люспи дърветата и да ги съживи.

Шум от криле я настигна и една голяма бяла птица кацна на поднесената ръка. „Този път дойде от север” – отбеляза си самотно обикалящата сред озъбените стволове.

- Толкова е тъжно – каза тя на своя сокол, гледащ я с острите си като ками очи. - Няма нищо живо, само ти и аз.

Соколът изпищя и разтвори за миг криле – блеснал миг от белота, а след това просто застина на ръката на В.Алис.

Продължиха нататък по алеята.

 

2.

В залата на изложението имаше не повече от десетина души, неколцина местни и групичка туристи. Големите сводове създаваха характерния кънтящ звук при всяка стъпка, а един по-висок глас би прозвучал толкова грубо тук, затова и всички присъстващи шепнеха или мълчаха.

Беше призрачно тихо и приказно сумрачно.

Слабата светлина идваше единствено от специалните лампи над поставките с експозициите на известни лепидоптеристи, традиционно гостуващи в града през последната седмица на лятото.

Валери Алис разглеждаше пъстрите екземпляри, обичаше пеперудите, макар и не така откъснати от своята природа, запазени единствено заради страстта на човек да ги притежава, макар телата им да бяха мъртви.

Тя се вглеждаше в цветовете, търсеше в тях и понякога долавяше ехото на гласовете им. Умееше да ги чува така, както никой друг от посетителите. Чуваше онези, които бяха превъплатили душите си на пеперудите и гласовете им бяха в стотици цветове, извиващи се в криви и линии от всички нюанси във въздуха из залата.

В.Алис харесваше това многообразие от багри. Харесваше идеята хората да се освободят от тежките си тела и да се превърнат в литнали души с шарени криле.

- Тази живее само един ден – прошепна глас, но не беше от пеперудените.

Младата жена се извърна леко и видя до себе си непознат мъж, може би на нейна възраст. Сенките падаха върху му, но в изсеченото сурово лице откри смътно познати черти, но не можа да си спомни къде са се срещали друг път. Но със сигурност го е виждала, защото този поглед, светещ като живи въглени в полумрака, трудно би се забравил.

- Така е – отвърна тя, - но понякога един ден е повече от достатъчен, за да се даде смисъл на цял живот.

Непознатият се усмихна, малко хищно на вид, но без да излъчва заплаха.

- Ян Фалко. Ян – представи се той. - Участвам в изложбата.

- Валери Алис. Тази година има невероятни видове – отбеляза В.Алис, приемайки, че е срещала непознатия и на предните изложения.

- Дори има един петдесет сантиметров Атлас в невероятна окраска.

- Във вашата колекция? - попита тя, отбелязвайки, че останаха сами, след като групата от туристи излязоха през обкования с орнаменти портал.

- Не, не е в моята, но мога да ви придружа – предложи Ян Фалко.

- Защо не – кимна тя и тръгна с него.

Не бързаха. Мъжът се оказа приятен събеседник, описващ видовете, когато тук-там спираха В.Алис да ги разглежда, но и чувайки някой от гласовете. Забеляза, че и Ян Фалко накланяше глава, сякаш за да види струящите цветове от крилете на уловилите мига красота пеперуди. Нещо, което се стори много странно на жената, несвикнала да среща себеподобни в този объркан свят.

- Трябва да ги излагате на слънчева светлина – каза тя. - Така люспите на крилете ще бъдат в много по-ярки цветове.

Ян докосна стъклото над една колекция, показваща степените от развитието на една пеперуда. Дланта му направи сянка и матовите криле на възрастния екземпляр мнемозина потъмняха.

- За някои от тях светлината е смърт. А и нощем не им е нужна, за да усещат живота.

Той се обърна и погледна със силните си очи жената. В дълбочината им имаше светло петънце, което само за един миг би могло да погълне всичко. И чрез тях той докосна нейните скрити сетива.

В.Алис не побърза да отвърне поглед, искаше ѝ се да пропадне в погледа на този непознат странник. Вгледа се и видя отразени невидимите цветове край тях.

- Животът е стъпала от промени, по които не всички от хората се изкачват – тихият ѝ глас се носеше като повей в празната галерия. - Метаморфозата, която претърпяваме - да се излюпиш чист, но да пълзиш цял век в търсене на храна и, ако заслужиш, да превърнеш смъртта в какавидата, от която да се излюпи истински душата за вечността.

За първи път споделяше пред някого в този свят, в тази негова реалност, мислите си и онова, което знаеше за ставащото отвъд синевата му. Беше уловила нещо в мъжа до нея, което я накара да го каже спокойно, знаейки, че ще бъде разбрана.

- Като птичи полет, отнасящ мислите отвъд възприемания от пълзящите в този свят...

Ян Фалко се бе загледал в перото, което Валери Алис винаги носеше със себе си.

Беше от нейния снежен сокол.

 

3.

Преминаването на В.Алис отвъд ставаше обикновено нощем. Знаеше, че подобно състояние за другите е като сън, но за нея беше прекрачване в другата реалност.

Винаги беше преминавала, спонтанно и несъзнателно, но скоро разбра как и къде отива. Че се намира в паралелната си Вселена, която я чакаше да узрее душата ѝ и скоро да заживее в нея.

Приятно неповторим бе мигът, когато отпускаше съзнанието си и то се отскубваше от тежестта на тялото - на това тяло, което оставаше свито като ненужна обвивка, - а се озоваваше в друго, което щеше бъде нейното във вечността.

Отвъд скиташе сама, ако изключи появата на белия сокол, който идваше и си отиваше съвсем ненадейно. Харесваше ѝ да се разхожда с него, кацнал на ръката ѝ, да му говори и да вижда себе си в големите, следящи всичко очи.

Понякога долавяше сноп от спомени, довян от вятъра, също и далечни сенки, но те никога не се приближиха до нея. Докосваше само обезобразените дървета и тяхната вечна тъга. Сълзите си даряваше на вкоравените корени, забили се с отчаяние в твърдата пръст, но, колкото и да бяха горещи, не можеха да стоплят и съживят вече мъртвото.

Понякога небето плачеше заедно с нея. Но дъждът бе винаги студен и тя се връщаше, вземайки спомен от сокола със себе си.

 

4.

Двамата бяха се свили под един свод. Пазени от хиляди спящи пеперуди и от тишината, сплитаха краищата на еднаквите си съдби да бъдат странници, поели пътя към очакващата ги далеч от тук земя.

- Не всички са мъртви – разказваше В.Алис. - Много от тях носят онова, в което се превръща човек след като се събуди.

- И ти ги виждаш? - усъмни се Ян Фалко.

Валери Алис го погледна.

- А ти?

Той погледна към далечния отвор в покрива на сградата. От него струеше лъч светлина, наситен с искри от прах. Някъде във въздушните шахти пърхаха гълъби – бели листа, носени от кремав бриз - и неочаквано това накара ловен огън да припламне в сърцето му.

- Виждам често звуците в цвят – призна той. - Понякога и човешките дела.

- А аз ги превръщам в мелодии.

- Но не съм пресичал като теб този свят.

- Този свят не съществува, Ян Фалко – наведе глава В.Алис, погалвайки с поглед перото, закачено на гърдите ѝ. - Тук сме за по-кратко време и от сън.

Замълчаха, букети от цветове се носеха и насищаха тишината.

- И отвъд какво ни чака?

- Персонална ни вечност може би – несигурно каза тя, търсейки как да опише невидимото, а и все още неясното явление за самата нея. - За едни е полет на пеперуда, за други звезден блясък. Знам само, че щом се излюпим в това тяло, там се появява и ни чака истинската същност. Но е толкова трудно да се открие – през мислите на В.Алис преминаха спомените от скитанията ѝ в гората, търсейки себе си безуспешно.

- Трябва сами да намерим пътя и себе си – промълви след малко.

Той се пресегна и улови дланта ѝ. Легна като малко крило в неговата ръка, с подобни на хищни нокти пръсти.

- Излъчваш студена самота – наклони глава Ян Фалко и сега тя знаеше, че така вижда вътре в душата ѝ. Затвори за миг очи и огледа мислите на жената с вътрешните си сетива. - Място, в което страданието и болката са като въздуха тук. Сенки, обгърнали в мрак безкрайността, превърнала се в блато.

- Вярвам, че някъде там има езеро от светлина, а не поглъщащо я блато – прошепна Валери Алис.

- И все пак не си сама, нали, В.Алис?

- Не, не съм – усмихна се леко тя, докосвайки перото. - Има някой, който ще бъде с мен.

Мъжът стана и подкани новата си позната, с която се оказа, че имат толкова много общи тайни. Не искаше да остава в този техен кът, защото нещо свито на топка започна да напира в него, сякаш да изригне и да се откъсне от клетката на тялото. Едва ли тук би било най-подходящото място за преминаване в другото състояние на съществуване, за което току що беше научил от нея.

Или точно тука беше? - мина мисъл през ума му, че е закъснял с удържането на вътрешния напън, разпукал се като цвят, разлял се като река.

- Хайде, нека видим останалите колекции. След това ще продължим... с обучението ми – засмя се той и я поведе към стъклените ковчези, погребали багрите на светлината.

Валери Алис се изправи и като че я подеха появили се криле. Усети се лека и безтелесна.

Бе вярвала, че ги има и ги е носила винаги, но не е имало случай, за да ги разтвори.

Пред нея Ян Фалко също не стъпваше по мрамора, а се носеше на една стъпка над него...

 

5.

Гората се топеше при последното ѝ посещение, телата на дърветата падаха и опитите на В.Алис да ги задържи с ръце оставаха неуспешни. Тежко се отпускаха и сухата им кора се свличаше, превръщайки се на прах между пръстите ѝ. Така едно по едно те се разлагаха и изчезваха, издухани от вятъра.

„Аз ли ги кремирам така? - уплаши се тя. - Топлината от моето тяло или горещината от мислите ми?”

Соколът изписка и отлетя, бе опитал да помогне, но крилете му само доразрушаваха вече рушащите се тела.

Колко пъти вече бе идвала? Десет? Двадесет? Дали всичко не започна с нейната поява? Първите пъти гората не беше така обезобразена, а при всеки следващ липсваха все повече от нейните крайници; тялото ѝ се накъсваше, очите бавно угасваха.

Значи ли, че присъствието на В.Алис я убиваше?

Тази мисъл я натъжи. Тя заплака от мъка. Не би навредила на никого, нито в този, нито в другия свят. Не и съзнателно, а сега се оказваше причината гората да умре.

Небето се навъси. Тъмни сенки го набръчкаха и някъде изгърмя зловещо.

Валери Алис се огледа, преди да си отиде. Вятърът разчистваше безкрайността на едно ширещо се чак до хоризонта поле.

 

6.

Следващата среща беше малко преди полунощ. В.Алис поиска така. Щяха да опитат заедно да преминат, а времето на сливане на нощта е най-подходящо. Искаше ѝ се да му покаже остатъците от гората, ако все още имаше останало нещо от нея.

А може би щяха да открият само мрак – спомни си тя черното небе. Нима и той не видя това в нея? Мракът и блатистата безкрайност!

Разказа на Ян Фалко за умиращите дървета там. За страховете си. Макар да знаеше, че отвъд е истинският живот и краят на подготовката за него тук, все пак се страхуваше, ако вечността бъде покрита с черна болка.

- Има ли живот без смърт? - попита Ян. После, като че без връзка, попита: - Чувала ли си за паяците амаробиа?

- Онези, които изяждат майка си след раждането ли? - тя кимна. - Децата приемат живота си от смъртта на майката...

- Същите – усмихна се по характерния си начин Ян. - Метаморфозата е изменение на състоянието, В.Алис. Смъртта е част от нея, тя е като преходен стадий между преобразуването на енергията в материята. Дори и времето умира, но само, за да се роди нов ден.

- Настоящето се превръща в минало, за да има място къде да се роди бъдещето ли? - прозря Валери Алис.

- Точно така – потвърди той. - Животът и времето са съвкупност от преходни състояния. Но човешките възприятия трудно го осмислят, заради ограниченията на съществуването им сега, в този момент. Съзнанията на повечето хора са оковани здраво за материалността на мига, който е сега.

- Винаги съм се чудела на това, че робството при човек е доброволно. Сами се подлагат на него и превиват глави, затварят примирено слепи очи – каза Валери Алис, искайки да разпери крилете си свободна. - А има толкова много сила в нас, че бихме прелетели дори отвъд времето.

- Човекът, осъден да съществува само в тази реалност, е немощен да понесе тежестта на цялата Вселена. На познанието за необятността ѝ.

Ян се загледа към нощното небе над тях. Дълбочината му бе осеяна с милиони звезди, а от всяка една се виждаха още толкова милиони, събиращи се в безкрайност някъде там. - Сега вече си мисля, че затова и всеки сам намира къде да срещне вечността. Ти твоята гора, а аз – светнаха очите му, отразили звездната искра, - тепърва ще разбера.

- Време е - прошепна тя. - Нека да опитаме да те изведем.

Двамата лежаха в тъмнината насред затулена от света поляна. Все още беше лято. Все още въздухът миришеше на топлата пръст, която обеща да приеме телата им.

Хванаха се за ръце, отпуснаха се и докоснаха мислите си.

Ян видя цвета им - неговият - бял като току що паднал сняг, нейният беше щрих от вълнисти тъмни ивици.

Валери Алис чу сребристи тонове, идващи от капките роса, нанизани на копринената нишка, опъната като път през времето.

Малко след това и двамата преминаха, размахвайки крилете си, потъващи в полет...

 

7.

Гората вече я нямаше. Дори и една клонка не бе останала за спомен. Само една-две събрани от вятъра купчини прах. Обвити със сребристи нишки, те улавяха изгрялата светлина в небето и блестяха ярко. Мракът в него също бе разнесен и сега наситено синееше, оглеждайки със златистото си око света под него.

Голото поле започна да покълва. Миг, втори, трети и милиони зелени стръкове набодоха през пепелищата. Хиляди надигнаха глави по-високо към топлината на звездата. След още няколко трепета на времето част от тях се превърнаха в ярки цветя.

Една от сребърните купчини, а след нея и другата, се размърдаха, но не от вятъра. Нещо отвътре напираше да излезе навън. И с нокти късаше слоевете, преплели нишки в плътната маса. Но малко по малко ноктите успяваха да си пробият път.

Не след дълго и двете купчини се разтвориха, отново почти едновременно. От събраното в шепа прах минало се излюпиха две големи и красиви птици – снежнобял сокол и нашарена сова с огромни красиви очи.

Птиците се огледаха и нададоха тържествени писъци. Бяха се родили, за да имат тази безкрайна равнина само и единствено за тях. Свободни да преследват и най-далечните хоризонти под смеещото се доволно слънце.

Почувствали топлината му, двете птици разпериха криле и се понесоха над греещата от цветове безкрайна долина.

© ГФСтоилов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Какво да кажа - просто един прекрасен разказ, който заслужава аплодисменти!!!!!!!
  • Да, животът ни е просто кратък сън, но защо ли болката понякога е толкова реална?
    Благодаря ти за този разказ!
Предложения
: ??:??