От първия миг, в който се докосна до мъж, усети, че желанието й към мъжете минаваше през отвращението, което изпитваше към тях.

В началото за нея мъжът беше просто едно усещане. Нещо отдавна познато, но като че ли наскоро забравено. Беше като слепец, който откриваше света около себе си само с върховете на пръстите си. Затова предпочиташе тъмнината. В мрака откриваше своето собствено налудно и неподправено еротично желание, което само тогава беше наистина истинско. Само тогава имаше усещането, че наистина вижда.

Светлината носеше разочарование. Събуждаше се почти бездиханна и първото нещо, което удряше сетивата й, бяха миризмите. Миризмата на мъжа и устните му, пропити с нейния собствен аромат, но изкривени до неузнаваемост. Бяха толкова много, че обонянието й не успяваше да ги улови. Усещаше, че върховете на пръстите й лепнеха, но не с желание, а с погнуса. Какво й оставаше, освен отвращението?

В началото се плашеше от себе си, страхуваше се от настъпването на утрото. Не можеше да разбере как желанието й към един мъж можеше да претърпи такава трансформация, за да се превърне в неприязън. Мислеше и разсъждаваше, че не е логично, че тъмнината с нищо не е по-различна от светлината, че една нощ не може да влияе така върху емоциите й. Мислеше и разсъждаваше, ала нищо не разбираше, само се объркваше още повече. Как можеш да рационализираш чувствата си и да ги облечеш в логически изводи?

Накрая се предаде на усещането, което се беше загнездило по върховете на пръстите й. И прие, че тя беше по-особена.

Затова реши да си измисли мъжа. Наяве той носеше удовлетворение само докато беше далечен и непознат и бързо я отегчаваше, когато станеше видим. И чисто и просто си го измисли. Красив по нейно му, с големи и силни ръце, по които вените бяха изпъкнали като корабни въжета. Непринуден, но не прекалено. Леко инфантилен, за да не буди подозрение и отдаден единствено на вечността.

Мъжът беше проказа. В момента, в който той се докоснеше до нея, проникнеше в нея, той се превръщаше в малка рана, която постепенно се разнасяше по цялото й тяло. И с всяко проникване раните ставаха все по-многобройни - тя се бореше срещу тях, мъчеше се да ги отстрани, но беше твърде слаба. Сякаш й носеха някакъв особен вид наслаждение. И язвите, доволни от липсата на съпротивление, продължаваха да пъплят като гъсеници по кожата й.

Понякога беше непоносимо, друг път просто се отдаваше на чувството.

Така беше, докато в живота й не се появи Маргарита.

Маргарита беше необикновена. Тя имаше най-изумителните изумрудени очи, който някой някога беше виждал. Искрящи зелени очи. Всъщност, когато някой погледнеше Маргарита, имаше усещането, че тя е само очи.

Запозна се с нея на една изложба и от първия миг, в който се запознаха, тя беше убедена, че човек като Маргарита можеш да срещнеш само на такова място.

Когато влезе в галерията, видя едно момиче с коса до кръста да стои неподвижно пред една от картините. Картината не беше нищо особено, някаква нечленоразделна цапаница, която обаче сигурно беше недооценен шедьовър. Приближи се до момичето с дългата коса и се загледа в картината. Надяваше се да усети нещо. Минаха няколко минути, ала усещането не идваше.

- Харесва ми бялата линия, която минава точно под черната. Чаровна е. Светлината сякаш доминира над мрака, продума непознатата. После се обърна, усмихна се и продължи:

- Виждате ли онзи мъж там, в дъното на галерията, това е художникът. Когато стъпва по земята, има чувството, че е величествен фалос, призван да проникне в цялото женско войнство. Иска да има всяка жена и задължително настоява първи да я зареже. А истината е, че в леглото е кръгла нула. Всички художници са такива.

При тези думи Маргарита се изсмя звънко и очите й заискряха.

Маргарита вече й харесваше по един особен начин.

- Аз не разбирам много от съвременно изкуство.

- Че в днешно време кой разбира? По-скоро всички разбират от всичко.

Маргарита отмести онзи кичур от косата й, който явно беше любопитен да разгадае значението на бялата линия над черната.

- Приятно ми е. Маргарита.

- Марина.

Двете си подадоха ръце. После сякаш вече се бяха разбрали с поглед, минаха покрай обожествявания фалос и неговите картини и отидоха да изпият по чаша чай.

Художникът за пореден път си помисли, че в начина, по който две жени общуват една с друга, има нещо много еротично. Само два погледа, две разменени думи, две имена и те вече имаха нещо общо. Вече дори бяха приятелки.

Допаднаха си от първата глътка чай. Случва се мигновено и имаш усещането, че този човек го познаваш от отминал предишен живот. И в този така кратък миг този човек изведнъж се превръща в най-близкото ни същество, в плът от плътта ти.

Déjà vu, jamais veçu.

Маргарита беше дистанцирана от света по един очарователен начин. Тя не се занимаваше с нищо определено. Ходеше насам-натам, вършеше различни неща, все едно живееше в паралелен свят. Единият ден можеше да я видиш на някой митинг да крещи и протестира с другите активисти и никога нямаше да заподозреш, че се е включила в протеста преди минути. Беше пламенна и всеотдайна. Друг път човек можеше да види Маргарита с онези зелени изумрудени очи да се смее по коктейли в сексапилни черни рокли, да разказва истории, да говори за политика и изкуство и смехът й да отеква на километри, привличайки всички. А друг път Маргарита беше просто една жена с големи очи и дълга коса, която се сливаше с тълпата и умееше да остава незабелязана.

Да, Маргарита беше необикновена жена. Една от малкото останали.

Тя беше необикновено много мила и нежна с близки хора. Марина често се чудеше откъде това дългокосо момиче черпи такава сила, че дори и в 21 век да пази онази причудлива женственост, която се отразяваше във всеки неин жест, във всяко нейно докосване.

Двете станаха неразделни приятелки. Излизаха заедно по барове, срещаха се с мъже, смееха се и страдаха заедно за разбитите си сърца. Маргарита беше по-освободена и покрай нея и Марина започна да усеща свободата си. Дори забеляза, че откакто се бяха сприятелили, светлината беше започнала да става по-поносима и по-лесно понасяше мъжкото присъствие в живота си. Като че ли от слепец беше станала зряща и най-сетне се беше научила да бъда щастлива и то не само в мрака и самотата си.

- Да отидем някъде двете, а? Какво ще кажеш? Ще си говорим по женски, само двете, до сутринта за мъже, ще пием червено вино, ще слушаме депресивна музика и ще броим звездите? Никога не сме ходили само двете, по женски?

Докато изричаше тези думи Маргарита беше само две прекрасни изумрудени очи. Можеш ли нещо да им откажеш?

Решиха да отидат на вила на техни познати. Вилата беше в гората и можеха да стигнат само с кола. Добре, че Маргарита шофираше.

Пристигнаха на свечеряване с багажник, пълен с покупки.

- Ще има да ядем, ще се пръснем по шевовете!, смееше се Маргарита.

Смееше се и Марина. Свободата беше целият свят с всичките му несъвършенства.

И тя беше доволна, че това усещане за свобода беше и нейно.

Запалиха камината и цялата къща се изпълни със свежия аромат на току-що отсечени дървета. Колко прекрасно можеше да ухае понякога смъртта.

Звън от чаши, пълни с изумрудено вино и смях отекваха в тишината на гората.

Отпиваха от виното бавно и си говореха за всякакви неща. За гората, за смъртта, за живота, за семейството, за онзи художник, които искаше да притежава всички жени. Нима всички мъже не искаха точно това, запитаха се двете? Разсмяха се звънко.

После настъпи дългоочакваното мълчание. Двете притихнаха и се загледаха в стичащите се по чашите им капки вино.

И настъпи тишина, в която се раждат истини.

Погледите им се срещнаха, натежали от желание. Няма нищо по-еротично от начина, по които могат да се гледат две жени, би казал онзи художник. Ръцете им се протегнаха над пламъците и се докоснаха с върховете на пръстите си. Някакво магнетично неопределено усещане пролази по телата им.

Чу се звън от счупени чаши, който отекна в тишината на гората.

Устните им се сляха за кратко и после се разделиха, за да могат очите им да се погледат, сякаш се страхуваха, че желанието им ще ги ослепи и повече никога няма да се огледат в очите си.

Пламъците от камината поглъщаха телата им, а косите им танцуваха самодивски танци. Ръцете им пиеха жадно телата си, сякаш бързаха за някъде, сякаш краят беше наблизо.

Нощта почти се беше стопила в тишината на безкрая и движенията на любовниците ставаха все по-бавни, докато най-сетне душите им се отпуснаха морни една до друга. Очите им продължиха да се гледат жадни още известно време. Накрая умората натежа отгоре им и те се унесоха в най-сладкия им сън.

*****************

Слънцето беше започнало да напича. Нощес небесните вени се бяха пукнали и от тях се беше изсипал цветен дъжд. Всичко беше свежо и спокойно. Сякаш часовниците бяха спрели.

Една жена се люлееше на един стол на верандата и съзерцаваше градината. Беше пролет и лалетата полека отваряха свенливи чашките си, за да могат слънчевите лъчи да си поиграят с тях. Няма нищо по-еротично от това да наблюдаваш как цветята приемат в себе си слънцето, би казала една нейна отдавна забравена приятелка.

Бяха минали много години оттогава и Марина беше остаряла. Сега, всяка сутрин сядаше на любимата си веранда да погледа любимите си лалета в очакване на вечността. И вече разбираше, че човек не може безкрайно дълго да чака вечността.

Онази сутрин преди толкова години й се присъни един необикновен сън. Сънува, че се се люлее на един стол и съзерцава любимата си градина. Още помнеше чувството, което никога преди и никога след това не изпита - блаженство.

Маргарита сякаш беше изчезнала или сякаш никога не беше съществувала. Марина дълго я търси и вика онази сутрин из гората. Не знаеше какво се е случило.

На масата до вратата откри бележка, надраскана набързо.

„Съжалявам. Беше грешка. Много се срамувам от себе си... от случилото се... Не зная коя съм, много съм объркана... Не се сърди.

Обичам те, както не съм обичала друго човешко същество...Непоносимо е."

Срам.

Докато я беше търсила цяла сутрин, притеснена, полугола, полупияна от блаженство и от страх, Марина не беше почувствала срам. А и как би могла? За първи път любовното й желание беше просто една нежност, един тайнствен и необясним копнеж. За първи път върховете на пръстите й искряха с пролетната роса от дърветата. За първи и последен път ноздрите й блажени поглъщаха с пълна сила ароматите на света.

Прибра бележката. Скъта дълбоко в себе си срама на Маргарита.

Повече никога не я видя, нито чу за нея. Беше изчезнала във вечността.

Лалета флиртуваха срамежливи с лъчите на слънцето, които ги докосваха едва-едва. Градината сияеше от падналия дъжд нощес. Една възрастна жена се люлееше на стола си на верандата и съзря в далечината чифт изумрудени очи.

И разбра, че вечността беше съвсем близо.