Помня, че бяха изминали 7-8 г., откакто работех като учител. Все още минавах за „батко“ (уви, днес вече съм „чичко“), „Нокия“ 3310 все беше абсолютен хит на пазара за мобилни телефони, а в България познавахме само една-единствена социална мрежа – „Една жена каза“, в която приемаха без регистрация и мейл за потвърждение.

В една топла октомврийска вечер, след шестия час на втората смяна на СУ "Георги Брегов" гр. Пазарджик, взех чантата си и си тръгнах за вкъщи. Усещах как разпускам след дългия учебен ден и правех планове да се посветя на хубава книга или филм. Кампанията с входните нива беше отминала предишната седмица и имах възможност да „глътна малко въздух“.

Светлината от уличните лампи само засилваше сладостното предвкусване на заслужената ми почивка. Романтичното ми настроение не успя да развали дори мъжът от близката тераса, който допуши фаса си и го изхвърли на пътя, псувайки на висок глас някого, който го повика отвътре. Не успяха да го сторят и нецензурните надписи по стената на блока, които нечия трепереща неграмотна ръка беше завещала като спомен за идните поколения.

Но…Само 100-ина метра, след като излязох от училище осъзнах, че всъщност съм взел със себе си дневника. (Добрият стар хартиен дневник се беше превърнал в мой най-близък приятел, с когото всеки ден имахме какво да си кажем. Понякога той ме ядосваше, понякога аз него, но по някакъв начин все успявахме да постигнем съгласие по вечните екзистенциални въпроси като “Кой?”, “Кога?”, “Защо?” и “Как?” ).

Веднага се върнах обратно. Жените вече се канеха да заключват.

Лилянка ме посрещна с думите:

- Какво забрави, Иле?

Отговорих засрамено:

- Да оставя дневника.

Тя ме погледна с добрите си очи и се разсмя от сърце. После ми каза:

- Честито! Вече си истински даскал.