Във входа имаме един стар ерген, който е още по-стар адвокат по бракоразводни дела. Реших него да попитам:

     – Ти си човек с опит и много стаж – рекох, – трябва да знаеш всичко за давността.

     Доволен остана от обръщението ми към него. Знаеше, че не мога да го понасям: той можеше да разведе очите, краката и ръцете, дай му да разделя и да владее. Славеше се с огромните си хонорари и с още по-огромното си самочувствие.

     – Защо давността е спряла вниманието ти? – погледна ме отвисоко, примлясна и повдигна вежди.

     Давността никога не е спирала – вито вниманието ми, нито мен самия. Обаче се заговори, че щели да я отменят.

     – Прочетох някъде, че ще я премахват. Давността, де. Та реших да попитам.

     Направи крачка встрани, за да се защити от нещо вероятно.

     – Чул си, ама май недочуваш – упрекна ме. – Давността не може да бъде премахната. Противоприродно е.

     – Така ли? Значи погрешно съм разбрал.

     – Да. Никоя давност не може да се премахне. Но може да се отмени.

     Това е да си юрист! Боравиш с думите като с тесто – уж тестото е едно, омесено е с мая, сол, малко захар, пресято брашно, хладка вода, а от него може да направиш всичко: юфка, кифли, хляб или тутманик. Мразя такива хора, не умеят да месят, но пък пък презентират омесеното от други по такъв начин, че ти вземат акъла.

     Взе ми акъла и се отдалечи достолепно. Бракоразводник. Повече няма да му продумам.

     Прибрах се в апартамента и се обаждам на тъщата:

     – Ще отменят давността – казах ѝ наперено и важно. – Така че трябва да ми върнеш ония десет лева, които ти дадох преди двайсет години.

     – Ама ти още ли помниш за тях? Много време мина.

     – Мина-мина, ама дълг не гние и давност не го лови. Лихва не ти искам. Може да омесиш и една баница покрай десетте лева и сме квит.

     Замислих се. Хубаво е, че ще махат давността. Значи ще връщаме часовниците назад. Обръщаме времето. Ще се върне младостта, може пак да съм ерген, пак да закачам момичетата в парка. Ех! Че то било чудесно!

     Прибира се жената от пазара, целувам я, прегръщам я, обичам я.

     – Какво ти става, бре щурчо? – перна ме с чантата по главата. – Я се погледни! Целият сияеш! Да не си ударил тройка от тотото?

     Милата, тя не знае, че вече съм млад, че сега предстои да я ухажвам, да се целуваме скришом зад дърветата, да я опипвам... И тя ще стане съвсем млада, още тия дни, само да падне проклетата давност.

     Съобщих ѝ новината. Тя провери в интернет – факт. Давността ще бъде отменена. Обаче не се зарадва толкова.

     – Сигурно ще я заменят с нещо друго – рече унило и поклати бавно побелялата си глава.

     – С какво? – недоумявах. – Няма с какво. Погине ли давността, и старостта ще се тръшне с нея. Времето е наше, не разбираш ли?

     Тя не искаше да разбере. Или не можеше.

     Седнахме да вечеряме в хола, та да гледаме новините; а там вече съвсем открито се говори, че давността си отива и всичко, свързано с нея, ще се възобнови. Идеше ми да политна, да нацелувам телевизора и говорителката... и целия свят! В Конституцията щяло да бъде записано – в България давност не тече. Времето е спряло. Нищо не става, нищо не се случва – няма минало, нито бъдеще, само настояще съществува! Конституцията ни ще е най-модерната в света. Чрез нея ще хванем юздите на времето, ще ръководим пространството, няма да има стари хора, болести, няма да има приватизация, бедност, убийства, изневери, та даже и разводи няма да има и старият ерген от входа ще пукне от яд и ще се преквалифицира в адвокат-ветеринар, от онези, които защитават животните от хората.

     Е, случи се наистина. Този път не ни излъгаха.

     Отмениха давността и всички последици, които тя е предизвикала. Мислехме си, че това ще се отнася и за нас, ама не било баш тъй. Всички разбрахме, че надеждите, вярата, младостта и всичко, което давността е погасила, няма да лумнат отново. Само ще бъдат преразпределени.

     И пак си останахме в блока същите стари, унили, бедни, нещастни, озлобени, бракоразводни и уморени нещастници, седнали на пейката пред входа и тъжно наблюдаващи времето: върнато назад, то ни подсказваше, че никога не е било и няма да бъде наше.