Бързам.

Уморена съм от работа, леко напрегната от предстоящата вечер. Ще имам гости. Обичам приятелските вечери, но днес като че ли нямам нужното настроение. Близо съм до банкомата на Окръжна болница. Трябва да дръпна някой лев, после хипермаркета, после салатите, ордьоврите... Не! Определено нямам настроение!

Виждам я отдалеч. Приседнала на оградата, обронила главица... Меднорусата и коса пада над очите й, не я повдига, отдалеч си личи, че малките й раменца са полегнали от непосилна болка.

Дали да се спра? Дали има нужда от помощ?

Напоследък често ми се случва да срещам ръмжене когато протегна ръката си. Като че ли хората съвсем загубиха вяра в ближния. Това не мога да го разбера, някои ме намразват само защото искам да помогна. Особено в Интернет. Вече започнах да си въобразявам, че съм нещо като магнит за хорската злоба. Като че ли чакат да се появя, за да изсипят върху мен това, което ревностно крият от другите - дребнавостта и злостта си. Е! Спестявам им някой и друг лев за психоаналитик, ако изобщо осъзнават, бе имат проблем. Едва ли...

Забивам на място пред нея. Вдига очите си. Красиви, гълъбовосиви, сухи очи. Има, има молба в тях.

- Мога ли да ти помогна с нещо... прости ми, че... имам дъщеря на твоите години...

Неочаквано се гушва в мен, прегръща ме с малките си, нежни ръчички и започва да плаче. С глас. Едно протяжно, мъчително "а-а-а-а-а" завърта сърцето ми на бързи обороти. Именно завърта. А си мисля, че съм го научила да стои на място, толкова години се мъча да го дресирам, че като изкрещя наум: Стой! На място! - и то да ме слуша като добро куче. Да, ама не! Не би!

Невъзможно е да спра и собствените си сълзи. Рукват като поток от уж сухите ми, весели очи. Притискам детското телце до себе си и толкова ми се иска да мога да отнема поне част от болката му, че... невъзможно е!

Поуспокоява се сякаш. Сълзите вършат своето. Лицето и придобива отново цвета на розова пъпка, очите и преминават от гълъбовосивото към тюркоазено зелено.

- Имаш прекрасни очи, дете! - не се въздържам да го кажа.

- Благодаря. - леко се усмихва. Притеснена е някак от близостта й с мен. Отръпва се почти срамежливо.

- Аз... Извинете ме... Натоварих ви... Аз...

- Недей! Направи това, от което имаше нужда.

Разказа ми.

Току-що загубила скъп човек. Баба си. Направила и мекички, бързала да ги занесе, че да не изстинат, а като влязла в стаята... "Моята бабка ми се усмихна, протегна ръка и... издъхна. За пръв път срещам Смъртта. И знаеш ли? Не беше страшна, но... много, много боли. Болиииии...!"

Звъни телефон. Нейният. Внимателно го вади, поглежда и вдига питащите си очи към мен:

- Мама е. Трябва да и кажа!

- Да. Но недей по телефона. Направи се, че не го чуваш и се прибери. Хайде да тръгваме.

Кимва леко с глава. Струва ми се пораснала за тези десетина минути.

Вървим. Мълчим.

Не бързам. За никъде не бързам!