7.03.2020 г., 7:19 ч.

Дебелогъзото куче и неговата стопанка 

  Проза » Повести и романи
386 0 1
3 мин за четене

Секретарката Чавка Каламбурова приближаваше училището разклащайки в ритмична последователност първо едната, после другата буза на дебелия си задник. Здрача отстъпваше място на светлината на новия ден. Слънцето все още не се беше показало, скрито зад дебел пласт сиви облаци.

- Добър ден – каза тя на посрещащите я във фоайето учители, отваряйки устните си в оголваща зъбите ѝ усмивка, в която очите и не участваха.

Не ѝ беше лесно. Част от работата и беше тежка, ама наистина тежка. Осланяйки са на злобния ѝ нрав, директорката почти всеки ден я употребяваше, както стопанка на имот би употребила зло куче, което да лае по нежелани и желани пришълци. И така, тя викаше по всички, независимо по какъв повод се приближаваха към кабинета ѝ. А заобиколен път нямаше и всички административни въпроси минаваха през нея.

В същия този ден, случайно, на стъпалата се засякоха същата тази секретарка и учителката Петелева с прихлупена зимна шапка на главата. Неприятната среща породи вътрешна борба в душата младата като учителка, но иначе на средна възраст Петелева. Две духовни същества, едното бяло, а другото черно седнаха на двете ѝ рамена и започнаха бърз диалог с престрелки, в който се надпреварваха да ѝ дават добри съвети.

- Поздрави я! – казваше едното.

- Да, да, разбира се, трябва да я поздравя.

- Направи се, че не я виждаш! – казваше другото, – всеки сблъсък с нея като цяло е неприятен, защо да си причиняваш това?

- Не, не, разбира се, че трябва да я поздравя, няма да е учтиво.

Колкото и бързо да се случваше това, времето изтичаше като през малък пясъчен часовник, а всяка стъпка беше като тиктакането на механичен такъв. Пътищата на пространството и времето се пресякоха и разминаха толкова неусетно, че и времето за поздрав се изплъзна като мокри гащи от простор. „Ех“ – въздъхна Петелева. Малко по-късно забрави. Петелева да, но не и Чавка.

Това ѝ беше припомнено седем седмици по-късно, когато, Петелева мина през кабинета ѝ искайки да свърши нещо по административен въпрос.

  • Петелева, ти защо не ме поздрави онзи ден? – крещейки запита Чавка, насред тирадата от вайкане, че животът и поднася труд, в който да свърши на всеки друг работата, също както сега в случая с нескопосната, както изглежда, Петелева.

- Кога е било това, госпожо Каламбурова? – се опита да си спомни Петелева, сбърчвайки вежди в знак на усилена мисловна дейност. В спомените и изплува смътно вида на прага на училището, желанието и да я поздрави и загубата на спомен дали го е сторила наистина.

Децибелите се разнасяха по коридорите на училището. Вратата се отвори. На прага се показа директорката.

- Какво става тука, какви са тези викове, чувате се знаете ли докъде?

Явно влезе, за да направи забележка. Конфликтът скоро поутихна и всеки се захвана за работата. Петелева от време на време си мислеше: „Тази Чавка ме мрази. Сигурно ще ме уволнят.“ Сгреши. Конфликтът се разреши с 30 лв по-малко за училището, за сметка на друга институция, която реши да направи компромисен подарък – посещение без пари. А за директорката - скандалът само я беше разведрил.

© Цвета Пеева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??