Делба

          - Вики, в неделя трябва да закарам нашите до село. Щели нещо да делят.

          - Че те нали се делиха още преди години.

          - Тогава делиха имотите - нивите, къщата. Сега чичо ще се пенсионира и иска да направи ремонт на къщата, за да живеят там. Имало някакви вещи. Предполагам, че повече им се иска да се срещнат със спомените от детството си преди ремонта. Ние с теб и Томи ще ги оставим и ще отидем нагоре край реката както някога.

          - Чудесно! Отиваме. Скоро се бях сетила колко красиво е там. И времето е хубаво.

          Бяхме доволни от прекарания ден. Реката е пълноводна само през пролетта след топенето на снеговете. Иначе е кротка, бистра, плитка, провираща се тихо сред свежа растителност. Много често съм си мислил, че въпреки многото хора, които прекарват почивните дни там, околността остава все така недокосната от хората и времето, вероятно поради влагата, която получава от чистата бистра планинска вода.

         Влизайки в къщата изведнъж попаднахме в една нова атмосфера. Цял преди обед си припомняли спомени, смели се много, после обядвали, пийнали, повишили градуса на настроението и пристъпили към делбата малко преди ние да се появим. Постепенно атмосферата се нажежила: кой да вземе стария кухненски бюфет, прояден от дървесни червеи, пружината персон и половина с монтирани железни крака и "най-ценната вещ" - стара, неработеща крачна шевна машина. Баща ми поиска машината, леля ми също. Чичо - и той не остана по-назад. Вече си мислех, че ще се изпокарат и до края на живота си няма да искат да се видят. Тогава изведнъж се намеси Вики с някакви весели светлинки в очите:

         - Ами да ви кажа пък, че машината ще я вземем ние с Димчо. Той не става от бюрото с тия сметки в счетоводството, аз също не мърдам от гишето в банката. Така че с педала на машината ще си правим гимнастика за краката. 

          В първия момент се ококорих, после с мъка сдържах смеха си. Старите бяха толкова същисани, че млъкнаха и като че ли осъзнаха безсмислието на спора.

          Прибрахме се и забравихме за делбата. След около година Вики се сети и попита татко как е чичо, пенсионирал ли се е, направили ли са ремонта.

          - Да, - каза татко. - Станало е много хубаво. Нещо променили, нещо достроили. Канят ни да им гостуваме.

          - А какво стана с вещите, които щяхте да делите?

          Татко се усмихна:

          - Ами с бюфета и дървената част на машината си сварили компота от сините сливи още през първата година, а желязото от машината и леглото съседът му закарал заедно със свои вещи в пункта за старо желязо.

          - Вики, - смигнах ù, - тогава май трябва да си купим някакъв уред за гимнастика на краката.

          - А не е ли по-добре да си вземем една карта за фитнеса и да се редуваме.

          Татко вече истински се разсмя:

          - Браво, Вики, добре го измисли тогава. Бяхме се разчувствали, бяхме пийнали... Да знаете колко дрехи е ушила мама на тая машина. А за кръпките - да не говорим. Кажете кога можем да отидем при Иван и Тинка. Знам, че и вие харесвате да почивате там.