ДЕНЯТ НА ЕДИН СЪВЪРШЕН ЕГОИСТ

(И НЕГОВИЯ ШуТ)

   Чувстваш ли се понякога самотен в този огромен апартамент? Липсват ли ти... мирисът на непознат аромат, който изпълва спалнята, кучешки лай и детски плач, нечий телефон звъни, грешките ти излизат като стъклен звън от нечия уста? Пиеш уиски, само камината ти липсва, или не искаш да носиш сам тежките дърва на гръб? Като разтопено злато, само най-доброто за Ваша милост. Колко е студено тук, не усещаш ли? О, как би могъл, теб денем и нощем те топли онова, за което сме се събрали ние двамата тук, затова не усещаш непознатия аромат, затова не чуваш детски плач и кучешки лай, затова и камината е покрита със студена пепел...

   Щом прекрачи прага на апартамента, Стефан разбра, че гласът не беше илюзорен. Тук, в жилището му, тишината беше абсолютна, отдавна се беше погрижил за това. Но той продължаваше да чува как някой шепнешком нарежда странната си реч зад гърба му. Гласът се носеше из помещенията като северен вятър, изпълващ въздуха със студ и тъга.

   Докато вървеше към огромния кожен диван срещу камината, погледът на Стефан попадна на окачения на стената часовник с размерите на малко слънце: беше ударило полунощ преди час. Новият ден вече прекрачваше прага. Наближаваше часът на отрепките; по това време сякаш портите на Ада се разтваряха и безброй демони запъпляха по градските улици. Сган.

   Стефан блажено потъна в студената кожена прегръдка на дивана и посегна към чашата и бутилката, които го очакваха на тумбестата дървена масичка в краката му. Елегантният мирис на скъп алкохол погали сетивата му и той отпи. После още веднъж. И отново.

   Само най-доброто... като разтопено злато...

   Гласът беше замлъкнал. Сякаш притежателят му се беше скрил зад завесите на френските прозорци и наблюдаваше Стефан с любопитните си невидими очи. Нека наблюдава, не го интересуваше.

   Имаше нещо обаче, което Стефан никога не би признал пред себе си, макар и да го знаеше. Последните седем дни за него започнаха с мъчителното чувство в стомаха – като огромно гюле, което натежаваше ли натежаваше и смачкваше всички емоции, които преди го поддържаха жив. Опита се да си ги върне с обичайното – храна, алкохол, удоволствия... Не че тези неща можеха да му донесат онова непознато, спасително удовлетворение, на което се надяваше. Винаги си беше угаждал, нищо не си беше спестявал и със сигурност не се беше оставял в калта за по-дълго от тази мъчителна седмица.

   Но днес чу гласа и безпокойствието се оттече от него нежно и леко като мляко. Емоциите се върнаха с пълна сила. Ала непознатата сянка, следвала го по петите цял ден, сякаш изстреля гумен куршум в главата му и сега той се блъскаше и отскачаше от стените на съзнанието му.

   Един от недостатъците на ергенството бе, че ядът и раздразнението винаги се наслояваха в него и оставаха там, докато не се погрижеше подобаващо за себе си. Виждал бе как майка му с охота поема гнева и обидите на баща му, когато се връщаше уморен и изнервен от работа. Тя е виновна за неприятностите с фирмите, банковите одити и данъчните. Така да бъде. Но госпожата никога не се оставяше да бъде пренебрегвана – ясно му беше дала да се разбере, че ще търпи мъж като него и ще се грижи за огромната му къща, но в замяна ще трябва да бъде глезена както подобава. Нямаше право да ù отказва нищо. А тя нямаше право да се отказва от него.

   И ти взе най-доброто от тази мила семейна двойка, нали, Стефане?

   Стефан тресна чашата с уиски на масичката.

   – Кой си ти?! – изрева с предразгавяло гърло.

  – Мисля, че ще е по-удачно да допиеш чашата и след това да ти се покажа – сериозно му отвърна гласът.

  Веждите на Стефан се сключиха в опасна верига. За няколко минути настъпи мълчание, след което фантомът додаде:

  – Е, ако ти нямаш намерение да я допиеш, би било престъпление да стоя и да те гледам очаквателно, нали?

  Една от тъмночервените завеси помръдна и прошумоля, нечии стъпки едва доловимо потънаха в килима. Но все още не се виждаше образ. Изведнъж дебелата стъклена чаша се издигна във въздуха и пред размътения от удивление поглед на Стефан остатъкът от кехлибарената течност се изля в нечие невидимо гърло. После парчето стъкло кротко се приземи обратно на масата. Кожата на съседното канапе изскърца, когато фантомът се настани удобно пред камината.

  – Харесва ми маската, дето си я окачил над камината – рече натрапникът. Гласът му звучеше все по-загладено и угоднически. – Венеция, а? Специална поръчка, майсторска изработка. И изражението... макар че, ако питаш мен, тази веселост в очите на шутовете е малко преекспонирана. Знаеш ли каква е била работата на шутовете в ония далечни времена?

  Стефан мълчаливо се наведе напред и си наля ново питие. Ако тази седмица на нещастие не беше най-странната в целия му живот, той сигурно би си помислил, че полудява. Но този клоун изглеждаше като последния шев на единствената грозна кръпка в живота му. С неговото изчезване щеше да си замине и горчилката. Това беше важното. Причината за посещението му вече нямаше значение. Остави го да продължи с тирадите си.

  – Разбираш ли – започна фантомът, все още невидим за очите на Стефан, – колкото по-нагоре се издига човек в йерархията, толкова повече се отдалечава от истината за себе си. Например царските съветници казвали на царя само това, което му било приятно да чуе. Все пак такива като теб най-добре знаят, че казването на истината е полезно за онзи, на когото я казват, но неизгодно за хората, които я казват, защото стават „омразни”. Ето защо царете си назначавали шутове, които единствени в цялото кралство имали правото да подскачат пред владетеля като зайци в абсурдни костюми и да му говорят голата истина – кой краде, кой готви заговор, с кого изневерява кралицата. Шутовете били задължени да крещят в лицето на царя: „Ти си глупак! Как можа да направиш това? Продължавай в същия дух и накрая ще ти капнат малко отрова във виното!”. Естествено, целта била да не им позволяват да се самозабравят, да им показват грешките им чрез подигравки. Като криво огледало.

  Фантомът въздъхна:

  – В крайна сметка тия нещастни палячовци били просто нехранимайковци -  един прост шут цял живот си остава шут, а царедворците... о, какви съблазнителни титли ги чакали отвъд ласкателствата!

  Стефан довърши питието си и се подпря на дланта си. Без да иска, се бе заслушал в приказките на непознатия. Усмивката заигра и по собствените му устни.

  – И какво е станало с шутовете накрая?

  – Радвам се, че попита!

  Креслото отново изскърца.

  – Представи си само, кралят – събрал в себе си всичката власт и гордост на света – стои и мълчи пред кльощавия шут, който безцеремонно го обижда. В замяна царят още по-безцеремонно му отсичал главата.

  Гърленият смях на Стефан отекна във въздуха. Той се пресегна за преполовената бутилка и си наля поредната чаша.

  – За мен всеки, дори и цар, е глупак, ако позволява на друг глупак да го нарежда, че и да му плаща след това.

  – Стефане, Стефане, очаквах човек като теб да оцени поуката на моята история – с престорена печал му отвърна фантомът. – Всъщност няма по-мъдър цар от този, който си има шут. Истински глупак е онзи, който предпочита да царува сам с егото си. Да, егото. Защото в крайна сметка егото ще му струва кралицата, царството и живота, а сетне и благото на поданиците. Само заради няколко премълчани истини.

Стефан отпи от уискито. Стоманеносивите му очи потъмняха.

  – Човек като мен? – измърмори той. – Не разбирам какво общо има това с мен.

  – Нима... – прошепна фантомът. – Вярно казват, че лудият не знае, че е луд. Позволи ми тогава да ти обясня. Наближава два сутринта (не е ли странно как хората наричат „сутрин” именно най-тъмната част от денонощието, хах!). Ти се прибра едва преди четиридесет минути, което означава, че близо девет чàса си прекарал в онзи тежкарски остъклен кабинет с гледка към подчинените ти, приковани към бюрата и сивите си кабинки. Девет чàса „царедворците” са се изреждали пред теб с блеснали очички, девет чàса ласкателства, поне девет бележки за повишения и... сега дойде ред на шута – довърши шепнешком гласът.   – Ще му отсечеш ли главата или първо ще го изслушаш? Ще бъдеш ли, както ти се изрази, царят глупак? Съветвам те да направиш този малък компромис със себе си, Стефан. Имам да ти казвам нещо интересно.

  Стефан се заигра с чашата в ръката си. Любопитството му го глождеше както куче кокал, гуменият куршум още се блъскаше в главата му, а гърлото му гореше. Предчувстваше, че това, което този „шут” имаше да му казва, не беше на добро. Но нямаше и да отстъпи пред този арогантен глупак, който се подиграваше с него.

  – Говори!

  – Мхм. Да. Вече пийна достатъчно, така че май мога и да ти се покажа.

                                                                        ***

  Чу се свистене като от издъхващ балон. Сякаш някой изсмукваше всичката топлина от стаята. Стефан болезнено усети студа. Нещо в него закрещя:

  – Спри го! Махни го оттук! Махни го! Не го гледай! Убий го!

  Стефан обаче го потуши с яростна глътка уиски. Празната чаша изтрополи върху масата. Вдигна поглед и застина като труп.

  На канапето се беше разположило хлапе на не повече от двайсет, може би двайсет и две години. Черна коса, сиви очи, изписано лице, дънки и риза. Но не беше възможно да... Стефан тръсна глава.

  Младежът се засмя и плесна с ръце във въздуха.

  – Трябва да те снимам. Пари ще ми дават да видят мъж като теб със зинала уста. Добре, че си пийна хубавичко. Ако беше получил сърдечен удар, задачата ми щеше да се превърне в пълен провал. Всъщност, от самото ти раждане тя се е запътила към пропастта. Ти – посочи го момчето – си моят погром. Трийсет години те наблюдавам как загниваш, без шанс да те оставя на произвола на съдбата. И сега получих последна възможност да те върна в правия път.

  Младежът се наведе напред към Стефан и усмивката му угасна.

  – Нямаме никакво време.

  Юмрукът на Стефан стисна чашата и я запрати към бледото лице на младежа. Чу се звук като от разбито огледало, само дето лицето на фантома си стоеше непокътнато, а парчетата от чашата лежаха разпилени по килима. Стефан се надигна рязко като изригваща лава. Лицето под прошарената, но все още гъста коса, беше почервеняло, а сивите очи сякаш бяха станали черни като утринния мрак навън. Тялото му трепереше.

  – Няма защо да се страхуваш от мен. Седни – продължи студено привидението.

  – Въобще не ме е страх от теб, отрепко!

  – Чудесно. Тогава няма да полудееш, когато чуеш това, което имам да ти казвам.  Седни.

  Стефан се свлече на дивана. Все още не можеше да повярва на очите си. Гадеше му се. Срещу него седеше... самият той. По-млад с двайсет години и със сигурност не от този свят, но беше той. Арогантно и сурово, той не можеше да сбърка собственото си лице. Не бе разпознал единствено гласа. Той принадлежеше на съществото, което бе приело неговия облик.

  – Два и половина – отсече то. – Това, че приличам на теб отпреди двайсет години не е случайно. По онова време бях част от теб. Към края не толкова съществена, но в началото на живота ти заемах повече от половината.

  За кратко в гласа му се промъкна гордост.

  – За какво говориш...? – промълви Стефан.

  – За сблъсъците на човешката природа, разбира се.

  – Много е просто за обяснение, драги. Още от самото ти раждане душата ти е разделена на две. Разделението има много имена – ангел/демон, черно/бяло, добро/зло... В моите среди обикновено се наричаме един друг Дясно рамо и Ляво рамо, защото от рамената най-безпристрастно се наблюдават действията и най-ясно се чуват мислите. Обикновено двете сили са в противоборство, поставят индивида пред избор и понякога го карат да страда, но в крайна сметка те единствени могат да поддържат равновесието в живота му, да го тласнат към реализация на личността му. Без този конфликт помежду ни човек би се превърнал в растение – усещания, мисли, но не и действия.

  – Значи – прекъсна го Стефан, – ти и някой друг сте контролирали живота ми, така ли?! Това ли искаш да ми кажеш?

  – Не бъди толкова тесногръд, Стефане. Не можеш да наречеш това „контрол”. Ние сме части от душата ти, от същността ти, ние СМЕ теб. А и... си имаш собствен ум, нали.

  Но има и аномалии. Същински разстройства на личността. Редки и опасни случаи като твоя, в които едната част поглъща изцяло същността на човека и заличава другата. Заличаването е грозна работа... от него можем и да не излезем живи, вече да не съществуваме. За твое щастие аз оцелях – вече не можех да те съветвам или да ти влияя, но самото ми присъствие смекчи твоята душевна аномалия.

  – Млъкни.

  Младият Стефан примигна.

  – Моля?

  – Казах ти да млъкнеш. Говориш пълни глупости. Аз не съм болен. В интерес на истината съм по-добър от повечето хора и то не благодарение на нещастник като теб.

  – О, така ли? Бил съм нещастник, така ли? Прав си – нещастник съм, задето трябва да стоя вързан за крака ти и влачен в прахта до края на живота ти като няма парцалена кукла. Нека ти кажа нещо. Ти не просто избра черната пътека, Стефане, ти я прокара. Цял живот си остана едно дете, вярващо, че светът се върти около него. Единственото, което се промени, бе това, че преди плачеше, за да получиш каквото искаш, а сега разплакваш другите, за да си го присвоиш. Внимание, пари, секс, възможности, всичко е в краката ти, стига да поискаш. Е, някога аз също бях в краката ти. Тази вечер обаче ти ще полазиш малко в моите.

  Младежът си пое дълбоко дъх и се облегна назад.

  – Работата, Стефане, е в това, че скоро ще умреш. Толкова скоро, че не смея да ти споделя, за да не те побъркам.

  Сърцето на Стефан спря за няколко мъчителни мига, след които ударите му отекваха из цялото тяло като земетръсни тътени.

  – И за да не почнеш да се побъркваш отсега, ще продължа да говоря. Да, ти ще умреш, както всичко живо на земята, но има условие, което да отложи този момент далеч-далеч във времето.

  – Това е някаква шега, нали? Някакъв трик – промълви Стефан, който едва удържаше тресящото си тяло. – Всичко е добре премислен номер. Заплашваш ли ме? Пари ли ми искаш? Жалък нещастник...  

  – Избухна в гняв, заплаши ме... – изсмя се другия. – Последната ти опция е да се примириш и да ме изслушаш. Часът е три. Имаме само няколко часа да те спасим от сигурна смърт до края на седмицата... опа! Обещах да не ти казвам, но какво да направя, може би сега най-сетне ще разбереш важността на ситуацията и ще се успокоиш?

  Стефан се отпусна на дивана и зарови лице в дланите си. Дъхът му миришеше на уиски и остатъци от отминалия ден, които му припомниха истинските неща, реалността – гладът, бързият и засищаш обяд в специалната му шефска почивка, цигарите, тежък женски парфюм, бензин... Той вдигна глава. Очите му блестяха като мокро огледало, но устните му бяха застинали.

  – Така – Младият Стефан преплете пръсти и подпря брадичка на тях. – Какъвто и да си, не мога да отрека, че ти си успял човек. Заможен, живееш в огромен апартамент, имаш завидно просперираща фирма и  си си изградил име... Моето мнение няма значение, където фактите говорят – ти оползотвори всички дарби, заложени в теб от самото ти раждане. Не притъпи нито един инстинкт и не се уплаши от нито едно предизвикателство. За теб рисковете и... останалите човешки същества бяха като играчки от шоколадови яйца. И сега си на върха. А това се цени от някого на такива високи нива, каквито съзнанието ти не може да обхване. Все пак какво по-лошо от мързела да разкриеш себе си?

  Младежът присви очи.

  – Арогантност. Гордост. Себичност.  Ето защо ме изпратиха тук и ми позволиха да ти се покажа.  Аз съм твоят втори шанс. Смъртта не е неизбежна, не и в твоя случай. Кой знае какво още ще постигне, ако остане жив, ми казаха. Единственото, което ще трябва да направиш, за да получиш заслуженото си поощрение, е да  се промениш. 

  – Току-що ми каза, че съм постигнал всичко, а сега твърдиш, че трябва да го променя?

  – Единственото, което трябва да промениш, е себе си. Защото не си стигнал дотук с добро сърце, благородство и честност, нали? На двайсет и две години, на колкото изглеждам аз в момента, ти жестоко наруши вселенското равновесие на човешкото в себе си – остави се на Лявото рамо, на егоизма, на измамата и безсърдечието да те водят. Буквално си се изкачил до върха по стълба от разбити мечти и излъгани надежди, Стефан. Даде много обещания, за да получиш каквото искаш, и не изпълни нито едно от тях, освен онези към себе си. Не запази и създаде нито една връзка, защото самата мисъл да споделяш, да жертваш нещо за другите те изпълва с отвращение. Направо ти се гади от нея, нали? Направо изтръпваш!

  – Какво искаш да кажеш! – изкрещя Стефан. – Че съм зъл? Че съм егоист? А може би ти си единственият егоист тук! Твърдиш, че аз съм виновен за твоя провал, че съм те изхвърлил? По-добре! Ако не бях такъв, какъвто сам се изградих, сега щях да лазя по улиците и да живея посредствен живот, прикован към онези хора, за които според теб толкова много трябва да ме е грижа!

Стефан се изправи и тръгна към френските прозорци. За миг изкуствените светлини на града му се сториха ярки и заслепяващи като слънце.

  – Не осъзнаваш ли какво ти предлагам, Стефане? Ти ще умреш. Скоро. На всичко тук ще бъде сложен край – на парите, на имотите, на бизнеса, на уискито, на евтините мимолетни удоволствия, дори на егото ти. Единственото, което трябва да направиш, за да се спасиш, е да ме приемеш отново в себе си и да ме слушаш. Заедно ще преодолеем тази... криза и ще живееш добър и пълноценен живот, Стефан. Подари ми душата си, а аз ще ти подаря идните години.

  Най-сетне едва доловимите шумове на жилището достигнаха до Стефан – тиктакането на стенния часовник, собствените му въздишки, течението, пълзящо изпод пролуките на дома. Ръцете му спряха да треперят. Изпълни го неописуемо отвращение към онзи жалък образ, който би представлявал с Дясното рамо. Той рязко се обърна към него и отсече:

  – Успял съм, защото съм такъв. Не ме интересува каква планина от трупове съм издигнал, няма да я срина заради теб. Не искам да се променям.

  Младият Стефан стисна устни и печално наведе глава.

  – Светът е твърде пренаселен, за да бъдеш егоист, Стефане. Вече не е модерно. Ако живееш само за себе си, ти не си нищо повече от излишен товар.  

Стефан го прониза с очи.

  Гласът вътре в него ликуваше. Лявото рамо нададе победоносен вик, който отвя пепелта в камината и парчетата стъкло по пода. Силна болка стегна гърдите на   Стефан, след което тялото му удари пода и черният воал го покри.

                                                                              ***

  – Той скоро ще се събуди.

  – Дааа.

  Фантомът кръстоса ръце и разсеяно простря поглед върху тялото на Стефан, проснато на килима. Първите слънчеви лъчи пъплеха по бледата му кожа и гъделичкаха клепачите му.

  – Той няма да умре.

  – Разбира се, че не – засмя се Дясното рамо. – Аз не мога да убивам хора. А и това е гнусна работа, с каквато не бих си изцапал ръцете. Никога.

  – Опитваше се да го притиснеш. Какъв глупак си само... Знаеш, че нищо не е в състояние да промени твърдоглавите човеци.

  – Какво да се прави, наивната вяра е неизменна част от нас, Десните рамена.

  – И затова светът вече на нищо не прилича.

  – О, недей да говориш така, оптимизмът също е задължителен за нас, а той е доста по-привлекателен, нали?

  Дясното рамо замислено загледа безжизнения Стефан.

  – Хах... Ще трябва да чакам още дълги години, за да умре и да се освободя.

  Образът на младия Стефан започна да избледнява.

  – С него пак ще се срещнем. Макар и да не примирам за нов сблъсък с подобна издънка на природата. Представяш ли си, Егото му се оказа по-силен стимул от инстинкта му за самосъхранение!

  – Да, гордея се с него. Но вие, Десните рамена, никога няма да разберете това. За нас, Левите рамена, няма нищо по-съвършено от един егоист.

  – Да бъдеш съвършен в несъвършенството си ми се струва твърде злощастна съдба.

  Образите им ставаха все по-неясни и мътни, докато не се разтвориха във въздуха. Дясното рамо си замина, а Лявото се върна при господаря си. Леденият полъх от завръщането му облиза кожата на Стефан и той бавно отвори очи.

  Удари шест.