Яница гушна спящото дете в скута си и се загледа през прозореца. Наближаваше време Мирна да се прибере от работа. След месеци ѝ предстоеше да стане майка и Пол я прибираше пътьом от зъболекарския кабинет.
„Имам си брат, а сега ще си имам и сестричка!”- шегуваше се Мирна, когато Яница и Лука свързаха живота си.
В ония години тримата следваха стоматология, после пътищата им се разделиха. Мирна замина на специализация във Франция, срещна там Пол, влюбиха се и заживяха заедно.
Такава е младостта- дръзка и непокорна! Иска за себе си цялата лудост и свобода на света. Защото животът предстои, и времето ѝ принадлежи! И
защото по-силна от живота е само любовта.
Времето се върна и като воденичен камък заседна в мислите на Яница. Още пареха в душата ѝ майчините сълзи. Като с камшик брулеха лицето ѝ, безмилостните думи на баща ѝ, изречени някога: „Свършиха за тебе българите, та половин циганин да ми доведеш…Мръсница!”
„ Тате- сякаш през него гледаше тя.- Защо, защо не ме оставиш да го обичам?!”
„Защото- стискаше зъби той- Кой е баща му? Какъв е? Циганин от... някъде си!”
„Амир- така се е казвал, тате…”- глъхнеше гласът на Яница.
После бързаше да излезе навън. Знаеше, че Лука я чака.
Обичаше го. Толкова силно, че бе готова да умре за него. Какво от това, къде се криеха корените му?!
„Далеч! Далеч, където никога не съм бил… При планините Хиндукуш…”- гледаха я ясните му очи. После се пълнеха с влага. Знаеше Яница, че е заради баща му, заминал си наскоро от този свят.
Съдба! Дошъл навремето да учи- млад и пълен с живот. И една екскурзия до бивша Югославия променила живота му завинаги. Срещнал Драгица. От любовта им на бял свят дошъл Лука. После се появила и Мирна.
Яница притвори очи. Колко е важен бащата в този свят! И до днес „виждаше” насън погледа на родителя си- страшен, гневен и пълен с укор. Така и не успя да срещне очите му повече. Не отиде и на погребението му преди години. В един и същи ден угасна взорът на баща ѝ и загуби завинаги възможността да бъде майка.
Притисна телцето на спящото дете и се загледа в личицето му:
-Господи! Нищо в този живот не идва случайно. Всичко е, за да ни посочиш пътя…Онзи- отреденият само за нас. Чрез болката! В ден, в който нещо си отива завинаги. В денят на смъртта!...И нищо, Господи! Нищо не зависи от човек- малката прашинка в устоите на света…Нищо!- нито хубавото, нито най- безмилостното и жестокото.
Приглади главицата на детето. Усети топлият му и чист дъх и се загледа в златистата панделка, прибрила косиците му.
Панделката!- първото, което се вряза в душата ѝ, когато видя детето в онзи ден. Първото, след ужаса в очите му. Сред страха, паниката, зловещият вой на сирените и угасващия поглед на Лука.
Сякаш всичко беше сън.
„Далеч! Далеч, където никога не съм бил…при планините Хиндукуш... Ако може… Поне веднъж…Поне веднъж да стъпи кракът ми там. При корена !”- дълбаеха съзнанието ѝ думите на Лука.
После дойде признанието му. Сякаш гръм я порази в онзи есенен следобед: ”Болен съм, Яничке!... Умирам!”
Смали се светът ѝ, когато узна диагнозата му, а той я погледна с благост. „Искам само за миг да видя утрото над Кабул…После да зърна планината…”
Сложи ръка на рамото ѝ.
„А рискът?! Рискът?”- блуждаеше умът на Яница.
„Сам ще тръгна, Яничке! Няма значение нито рискът, нито животът ми, щом може това да е последното ми желание.”
Господи! Нима можеше да го остави?! Да тръгне…Да отиде…Някъде. Болен! Сам! Умиращ!
Необяснимо е колко голямо може да бъде човешкото сърце. Толкова, че да побере всичкото различие на живота. Да го прегърне, обикне и съхрани. Заради любовта- онази, дето не пита , няма нужда да бъде обяснявана. А просто идва и белязва живота завинаги...
Неизбежен беше този ден…
Яница заметна шала върху главата си…Така трябваше в този чужд и непонятен свят.
Последва го. Бързаха да наемат такси, досами „Големия пазар” в Кабул.
Беше виждала милион пъти фотографиите на това цветно място- с безброй багри, колоритни нюанси и бляскави оттенъци. С краски, излезли сякаш от приказките…
Лука хвърляше поглед в страни. Колко дълго бе копняла душата му този миг! Миг, в който земята щеше да запомни и запази стъпките му...
Изведнъж пространството се изпълни с крясъци, гърмежи и тълпи от бягащи хора. Отстъпиха багрите на пазара мястото си на тревогата, паниката и страха. На ужасените и обезумели очи и на кръвясалите погледи на мъжете с огромни бради… На автоматите и увисналите по телата оръжия, на подозрителните погледи, които надничаха в лицата и документите им. И сякаш бъркаха и храчеха в душите им.
Изчезваха пред тях рекламните пана с ликовете на жени- скриваха се усмивките им зад дебелите пластове червена боя.
Получовеците - така ги наричаше Лука… Глутници от неграмотни главорези, страхът на всяка цивилизация… Орди, които държаха в подчинение и страх цели села. Контролираха живота на хората и се издържаха от опиума.
За да се завърнат. В този ден… Точно в този…
Яница стисна ръката на Лука, пробивайки си път в ужасената навалица. В този миг на суматоха и боязън, не знаеше нито къде отива, нито накъде я води. Знаеше само, че кошмарът се бе завърнал.
Някакво такси изникна сякаш от нищото, закова спирачките си пред тях и Лука почти я набута вътре. Очите на шофьора ѝ се сториха познати, незнайно от къде. После затърси и не изпусна ръката на Лука.
Спряха до някаква сграда. Шофьорът мълчаливо кимна. Не платиха нищо. Измъкнаха се бързо, а таксито отпраши в неизвестна посока.
Една врата плахо се открехна пред тях. В сянката зад нея видя почти прегърбения силует на жената, покрит доземи. Позна я- по очите. Нахид- жената с отрязаните пръсти, сестра на бащата на Лука.
Поведе ги към другия край на къщата. Заслизаха по извитото стълбище към сумрака на подземието.
Има мигове в които тишината казва всичко и думите не могат и не трябва да бъдат изречени.
Няколко минути Лука и жената стояха вкопчени един в друг. Неразделни, мълчаливо потънали в собствените си мисли.
Той избърса бликналата влага в очите на старицата и притисна в дланите си осакатените ѝ ръце.
После погледът на Яница я смути, тя сведе взор и плахо прошепна:
- Тазир*…
Две деца се свиха в полите ѝ, изскочили сякаш от нищото. Момиченца- две еднакви слънца…
- Наргиз и Мериам- внучките на леля, близначките- посегна към тях Лука.
Яница усети как сълзите се спуснаха на вади по лицето ѝ. Запариха по бузите ѝ, после се проточиха в гърлото ѝ. Знаеше, беше чела и слушала за съдбата на жените в този неразбираем и див свят. Свят, който немислимо и объркано се самовъзпроизвеждаше за съществуване…За един безмилостен живот, в който най- съкровеното- майката, дъщерята, жената не принадлежаха на човешкия род.
Гледаха я мълчаливо с еднаквите си очи момичетата. Бяха свикнали на женските сълзи- още в утробата им бяха предадени…Само онзи, който не е потъвал в погледа на обречено дете, не познава тази болка…
Кабул падна…Светлината на утрото така и не заблестя в пепелявото му небе.
В сумрака на подземието Яница усещаше грохота и свистенето отвън. Градът се разтресе. После започна да се руши- сякаш кубчета от детска игра. Лапите на полу- човеците унищожаваха живота и бъдещето на разума!
В полу- мрака различи фигурата на Нахид. Изпроводи някакъв мъж по извитите стъпала. Последва ги. После го позна –шофьорът на таксито, Наби- бащата на двете момиченца.
Боязливо прекоси към другия край на къщата. Закованите прозорци скриваха гледката ѝ навън. В мрачевината съзря Лука, вперил бе взор в процепа на един от прозорците…Направи ѝ знак да слезе долу. Тя предпазливо приближи и надникна през рамото му.
Видя проснатото на паважа тяло на младата жена. В облеклото ѝ нямаше нищо от онова, което проповядваха нормите на исляма.
После спря да диша… Впиха се в мозъка ѝ изкривените от ярост лица на мъжете, които наобиколиха жената и закрещяха неразбираемо. Едно момиченце стоеше до главата ѝ и плачеше.След миг ритниците на мъжете се стовариха върху слабоватото тяло на жертвата. Някой блъсна детето и то падна по очи. Останалите вкупом заскачаха върху сгърченото тяло на клетницата. Един мъж се наведе, острието блесна в ръката му. Улицата се изпълни с нечовешки викове. Кръвта се разплиска по паважа. Мъжът измъкна накитите от опозорената ръка на жената и глутницата насочи оръжията си към главата ѝ. Стреляха. Накрая сграбчиха детето и го захвърлиха върху мъртвото ѝ тяло.
Яница усети как един обръч стегна гърдите ѝ. Закри с длани лицето си…Не знаеше колко мига бяха изминали от ужаса, споходил взора ѝ.
Лъхна я прясната миризма на барут, в ушите ѝ закънтяха виковете на множеството гърла от вън, примесени с пукота на стрелбата. След секунда замъгленият ѝ поглед различи открехнатата пред себе си врата... И Лука! Притиснатото към гърдите му дете от улицата…Петната от кръв, избили по светлата му риза… Миг, само миг, преди да прекрачи прага…
И се изгуби времето. За дълго…
Някой разтресе телесата ѝ. Дочу далечният шепот на Нахид. След това различи гласът на мъжа до нея.
Завлачиха тялото ѝ към другия край на къщата.
Отиваше някъде. Незнайно къде… С онова, същото такси.
Като насън затърси дланите на Лука до себе си...
После усети треперещото телце на детето. Скимтеше, досами скута ѝ…
Напук на опушеното небе над Кабул една златиста панделка засия срещу нея- с размазаните си в мокрия ѝ поглед очертания.
Колата спря.
- Hurry! Hurry!** - изкрещя срещу нея шофьорът.
Видя го как грабна хлипащото момиченце и чантата ѝ. После с усилие я измъкна навън и вълнáта от хора ги понесе. Крепеше се с усилие до рамото на мъжа в навалицата, където всеки искаше да мине през другия. Чуваше неразбираемите му крясъци и усещаше с цялото си същество усилията му, да я тласка напред- към огромното туловище на машината.
Накрая със сетни сили я избута, досами стълбичките ѝ подаде детето в бързината и като преметна чантата пред гърдите ѝ, изкрещя:
- Run! Run towards freedom!***
Долови безтегловността в краката си, стискайки момиченцето.
Някой мина покрай нея и я попита за името. Подаде му чантата. После изтощена се отпусна.
След часове блясъкът на панделката в скута ѝ засия под светлините на „Шарл дьо Гол”.
- Грохот! Смърт! Кабул…Лука! Светлина!- пръстът ѝ шареше по светлите петънца върху панделката на спящото в скута ѝ дете.
Привечер отраженията на Париж са омагьосващи. Влизат през прозорците плахо. После засядат някъде в мислите и връщат миналото, животът, който боли. Като думите на Мирна:
- Разкрили са го. И после…После са го убили!
Яница хвана ръцете ѝ:
- Кой?... Кой са убили?
Едва сега забеляза Пол. Стискаше някакъв бял плик пред гърдите си зад гърба на Мирна.
Тримата седнаха до камината. Той прегърна жена си, после избърса влагата по лицето ѝ. Наведе се, целуна очите ѝ и прошепна:
- Наби- човекът, който ви е спасил.
- Не го познавах. Знаех го само от снимките на татко- тихо промълви Мирна.
Замълчаха. След минута Пол пръв наруши мълчанието:
- Не само на вас, Яница. Помогнал е на много хора да напуснат това ужасно място. Имали сте късмет.
- Късмет…Без Лука- отрони тя.
Той я погледна. Спокойни и чисти бяха очите му…Поглед на човек от един друг свят, непознаващ войната.
- Да, късмет- поклати глава той. В чантата ти бяха всички документи. На теб. На Лука и на едно дете, което си видяла там- на една от дъщерите на Наби.
- Всъщност..- Яница преглътна сухо- Едва ли някой там се интересува от някакво си дете, при това момиче . Там, където бях, да си жена не означава да бъдеш човек.
- Там- да! Но за теб? Ти готова ли си?- подаде ѝ белият плик Пол.
Усети как ръцете ѝ се разтрепериха. Зачете се в редовете. После отпусна длани в скута си.
- Как?...- премрежи се погледът ѝ.
- Твоя е, Яница! Лусия**** е твоя!
После бръкна в джоба на сакото си:
- Билетите ви за полета до София. Утре.
Яница замлъкна. Затърси с очи детето, което сънено се бе свило на дивана. Мълчеше от дни. Само в съня си скимтеше и проплакваше- сякаш животинче, изгубило гръдта на майка си.
- Не си задавай въпроси!- кимна ѝ Пол.- Човек може да купи с пари всичко…Дори някои неща…Най- важните.
Навън януари бушуваше с вихри и виелици.
Трима възрастни- мъж, две жени и едно малко момиченце мълчаливо се сбогуваха на летището. В един от онези мигове, в които тишината може да говори… Когато студът в дланите не се усеща, защото важна е само топлината в сърцето.
В този миг говорят единствено очите и нищо друго няма значение- нито политиката, нито човешката ненаситност и суета... Никоя власт. Нито дори името, с което всеки назовава Бог.
В този миг е важна само онази, другата любов, невидима и съвършена- съпричастността към болката на другия. Болката, в която човек се опитва да удави собственото си страдание и трагедия… И където търси да намери сили, за да изкатери ронливите пясъци на пропастите и дълбините от скръб... За да излезе- там, където очите му отново ще приемат светлината…
Яница притисна момиченцето към себе си:
- Лусия!...Моята светлина!- усмихна се сърцето ѝ.
*Тазир- Според шериата има два типа престъпления: „хад”- тежки и „тазир”- леки. Изневярата, например е „хад” и се наказва с публична екзекуция с камъни. При „тазир” наказанието се определя от съдия. От 1996 г. носенето на лак за нокти е „тазир” и наказанието е ампутация.
**Hurry! Hurry!(англ.)- Бързай! Бързай!
***Run! Run towards freedom! (англ.)- Бягай! Бягай към свободата!
****Лусия - женско име от латински произход, което означава „Светлина” (на латиница, Lux или Lucis), „Този, който се роди с първата светлина на деня“, „Този, който дойде със зората“.
© Ивита Всички права запазени