Откакто се помня самотата е повече в живота ми. Сам израснах. Мама и Тати все на работа.Научих се да не се плаша от сенки. Да си готвя сам, да нося дърва. Да заключвам външната врата.

Едно бързо остаряло дете.

 В училище винаги  седях на последния чин.

 Едно обикновено провинциално училище.

 Вече бях в шести клас. Мама беше перфекционистка. Винаги ме обличаше с чисти и нови панталони. Изгладени, с ръбове, които респектират. Бяла риза, но по-бяло на бялото. Отгоре вълнено пуловерче, изплетено на ръка от баба Цветана. От домашна вълна, стригана, боядисвана, предена. Обувки черни и лачени. Слънцето се отразява в тях.

Мама все казваше и държеше: "Трябва да скърцаш от чистота! Няма да ни излагаш!!!"

  Тъкмо започна първият учебен час и вратата се отвори. Тогава влезе тя. С огромни черни очи. Коса, която се спускаше като водопади чак до кръста ѝ. Облечена с дантелена бяла блузка с огромна яка. "Ученици, да ви запозная с новата ви съученичка – каза директорката – моля, продължете със занятията."

 Какви занятия, аз не откъсвах поглед от набуклените ѝ дълги коси. Когато погледите ни се срещнаха, нещо неразбираемо стана с мен. Гърлото ми пресъхна, а коремът ми така се сви. А ми беше така хубаво, като никога.

 След последния звънец всички изхвърчаха на двора. Някой задърпа новата ученичка за косата. Заплюваха я, селянка ѝ викаха. Не помня, но аз се явих единствен неин защитник. Аз, миролюбивият смотаняк. Като някакъв невзрачен побойник. Септемврийските локви, така дълбоки и студени, ме приеха с охота. Тук-там ми гримираха очите.

 Прибирам се вкъщи, а на прага Мама. Без дума да отрони, ме хвана за ръката. Набута ме в килера и съблече всичките ми окаляни дрехи. После в банята. Мислех си, че ще ме набие, изгони от дома. Милата Мама само каза "Обличай си пижамата и лягай веднага! Ти не можеш да се биеш, не разбра ли! Имаш добро сърце! Ех, как ще го живееш този живот!!!"

 Бързо се мушнах в детската стая. Исках по-бързо да заспя, за да видя новата ученичка.

 Макар и сам, в самотна тъмна стая. Едно бюро и стар прозорец. В тишина и хлад. Една  малка светулка,  забравила да умре през лятото, кацна на челото ми. А мислех, че няма по-самотни от мен на този свят.

  Пловдив

  09.06.2017