2.
Момичето искаше да се махне от този свят. Не от баща си, полицая, не от ресторанта, от всички и от всичко искаше да се махне. Някъде на топло, на сигурно. Харесваше ябълката в двора. Там и само там желаеше да отиде след убийството, на което стана свидетел. Да се скрие в клоните ѝ. С разума си не можеше да обясни тази неестествена привързаност към някакво дърво, което при това не е особено красиво, нито забележително. То растеше заедно с нея и точно като сетивата и възприятията ѝ израстваше незабелязано, неусетно, автономно, без чужда помощ и някак самоволно. Може би затова го обикна – това дърво ѝ беше като връстник, като мълчалив и верен приятел, с когото може да споделя много повече, отколкото с приказливите и неискрени хора, които я заобикаляха.
Тичайки, мина покрай него, спря се за миг и продължи към къщата.
Баща ѝ говореше по телефона, когато се прибра запъхтяна и рязко отвори входната врата; не ѝ обърна внимание, а тя точно от това се нуждаеше. По хладния му поглед му разбра, ...