2.

     Момичето искаше да се махне от този свят. Не от баща си, полицая, не от ресторанта, от всички и от всичко искаше да се махне. Някъде на топло, на сигурно. Харесваше ябълката в двора. Там и само там желаеше да отиде след убийството, на което стана свидетел. Да се скрие в клоните ѝ. С разума си не можеше да обясни тази неестествена привързаност към някакво дърво, което при това не е особено красиво, нито забележително. То растеше заедно с нея и точно като сетивата и възприятията ѝ израстваше незабелязано, неусетно, автономно, без чужда помощ и някак самоволно. Може би затова го обикна – това дърво ѝ беше като връстник, като мълчалив и верен приятел, с когото може да споделя много повече, отколкото с приказливите и неискрени хора, които я заобикаляха.

     Тичайки, мина покрай него, спря се за миг и продължи към къщата.

     Баща ѝ говореше по телефона, когато се прибра запъхтяна и рязко отвори входната врата; не ѝ обърна внимание, а тя точно от това се нуждаеше. По хладния му поглед му разбра, че знае какво се е случило, че няма нужда от обясненията ѝ, дори от нея самата не се нуждаеше. Не ѝ махна за поздрав, само се обърна и я загърби. А тя му се усмихна – бавно, плашливо, някак прекалено наивно, макар да знаеше, че в момента не я вижда, дори не би искал да я гледа, защото провежда разговор и не бива да се разсейва. Тази усмивка изцеди последния остатък от надежда у нея.

     Защо, защо го направи? От възпитание ли? По каква причина раздава усмивката си, сякаш тя е безплатен дар, с който награждава всеки срещнат? Подарява я дори тогава, когато не я искат. Омръзна ѝ да бъде добра. Добротата снишава хората, прави ги уязвими, употребими като вещи и ги похабява, така мислеше в момента. Беше отлична ученичка, после завърши висше образование във филиала на университета, справяше се добре. Надяваше се да се омъжи и да има деца, да работи по специалността си и изобщо – мечтаеше да бъде като всички. Щастлива, заета, нервна майка, която обича и не съжалява за нищо. Но не решаваше тя – баща ѝ беше полицейски началник, той взимаше решенията, неговата дума се слушаше не само в дома им, а навсякъде в градчето. Беше си изградил авторитет на човек, който е строг, но справедлив. Чуваше да говорят за него с уважение, със завист и с някаква злобно преклонение, което тя ненавиждаше. Само тя знаеше истината. Той беше справедлив единствено към тези, които го мразят, защото споделяше чувствата им. И надменно строг – почти до отвращение – към любовта; за него тя беше проява на слабост, нищо друго. Изпитваше към баща си омерзение – да, това чувство като че ли усещаше, погнуса от навиците и самодоволната му гордост, извираща от положението, с което се беше сдобил. Не беше добър човек – не и за нея.

     Не харесваше и майка си. Тя се беше предала отдавна, нямаше воля. Отначало я съжаляваше, после престана. По цял ден се наливаше с вино и с някакви течни антибиотици, от които лицето ѝ подпухна, заобли се и стана бледо и призрачно. Вееше се из огромната им къща като призрачен прозрачен воал, понякога я чуваше да пее, но всъщност тя така плачеше. Песенно.

     Бягаше от пресния спомен за пробитото чело на убития, като се опитваше да мисли хаотично за всичко друго, само не за това; не възнамеряваше повече да се връща в този миризлив ресторант на брега на морето. Там я беше пратил баща ѝ – защо ли? Тя самата в началото не знаеше. Всяка вечер я питаше едно и също:

     – Какво стана в ресторанта днес?

     Дъщерята отговаряше.

     – Не те питам за храната. – Дебелият му груб глас, дрезгав от алкохола и пурата, която все димеше от устата му, я караше да се чувства като наказана без да знае защо. – Кои хора влизаха там? Имена, дай ми подробности.

     И тя докладваше.

     Това беше всеки ден, всяка вечер. Чувстваше се употребявана, осъзнаваше, че не работеше като сервитьорката, а функцията ѝ беше друга, но не разбираше точно каква. Целият персонал я гледаше накриво, тя се досещаше защо, но бе горда и не искаше да мислят, че е там, за да подслушва.

     – А защо е тук? – питаха се всички. – Тя е мангизлийка, нама как да е иначе. Баща ѝ се занимава с наркотици и измами. Нали е полицай, и то какъв. Едва ли страда от липса на пари.

     Тя чуваше тези коментари. Посетителите говореха високо, не се смущаваха от недоволството си, сякаш искаха да се знае, че известното е толкова очевидно, че няма нужда да се крие.

     “Вероятно и те биха искали да са на мястото на баща ми – мислеше си. – Сякаш го одобряват. Не го критикуват, завиждат му. Не зная дали е вярно, че се занимава с тези неща. А дали искам да знам? Не, не искам нищо да знам. Ако можех да си поговоря с мама... Ако можех изобщо да поговоря с някого, щеше да е прекрасно.”

     Прекрасна беше ябълката. Беше израснала на десетина метра от басейна, който отдавна беше празен и готов за почистване и зазимяване, но понеже не го използваха от години – кой да се къпе в него? – изглеждаше занемарен, напукан и грозен. Не помнеше кой го беше посадил това дърво, нито кога бе станало толкова високо. Доскоро почти не го забелязваше. А сега, когато се улавяше да мисли за себе си като за чужд човек, който допуска да бъде използван и няма воля да промени нищо, когато разсъждаваше за смъртта и за смисъла на живота повече, отколкото за любовта, все към него гледаше. Не беше красиво дърво, някак разкрачено беше порасло, пък и клоните му – с цвят на въглен, сиви и криви, приличаха заплашително на сухи ръце с дълги и възлести пръсти, протегнати към небето в молитва за смърт. Вероятно те притегляха погледа ѝ. Не се страхуваше. Напротив.

     – Тате! – обърна се към баща си, когато той най-сетне приключи разговора и започна да търси палтото си, за да се отправи към към ресторанта; почти всяка вечер, обикновено доста късно, ходеше там. – Тате, тази ябълка кой я посади? И кога?

     Той се намръщи:

     – Ябълка ли... Аха, оная, кривата, до басейна. Това е саморасляк! – озъби се без причина. – Забелязах вече, че се въртиш около нея. Дивачка. Трябва да я отрежа някой ден. – Сбърчи вежди пак. Защо го занимава това момиче със своите глупости? Сигурно е тъпоглава. Да. Съжали я и каза с притихнал глас: – Да, грозна дивотия. Дарявам плодовете на прислугата. Чистачката ги яде като прасе. Веднъж ми донесе компот, тъпанарката смотана, да се похвали, че сама го била направила, с нашите ябълки. За първи път чувам за компот от ябълки. От круши – да, ама... – После изведнъж млъкна. И отново се ядоса на нещо: – Защо ме занимаваш с глупости? Опитвала ли си ги тия ябълки?

     – Да. Вкусни са.

     – Внимавай. Не ги пръскат с препарати, май. А може и да ги пръскат, де да знам. Ама не се знае с какво. Не участвам в градинарските занимания. Нали сме наели фирма за това. Във всеки случай – внимавай. Предупредена си. Не нося отговорност.

     – Много са вкусни. Веднъж се опитах да откъсна най...

     – Добре, добре. Ама че тема подхвана! Ще им кажа да го отрежат това дърво. Само ме подсети. Не ми е до това. – Угаси пурата в мивката и прошари с очи към дивана, където беше захвърлил цяла кутия с кубински папироси. – И между другото, недей да ходиш тази вечер на работа. Почини си. Никой няма да те закача за отсъствието. Знаеш. Щом аз съм казал.

     „Не, не искам да режат дървото – щеше да му каже. – То е свободно, живо и съвсем истинско. И ражда.” Желаеше да му подскаже, че нея я закачат, когато е на работа, че я опипват и че говорят гадости за него без да им пука. И че готвачът...

     Нямаше как да го съобщи. Баща ѝ беше полицай, строг и зает човек, все говореше по телефона. И знаеше всичко. За градчето. И за нея и готвача. Беше сигурна в това.

     А майка ѝ... Тя беше в спалнята.

     Почука и там. Имаше нужда да говори с някого след оная случка край морето, в ресторанта.

     – Мамо, как си днес?

     На леглото лежеше една изсъхнала жена без възраст, с отпуснато и бледо лице, съсухрено и напукано като стафида. Върху шкафчето имаше цял куп лекарства, а между тях – празно шише вино.

     – Скъпа – понадигна се майката, – би ли ми донесла още една бутилка от мазето. Скована се чувствам.

      – Мамо, аз исках...

      – Побързай, скъпа. Имам главоболие.

     Дъщерята знаеше къде са складовете с вино, имаше много марки, с различни етикети, но неподредени, все чилийски и френски подбор, бели, червени и розе, натъпкани като вещи в саркофаг на мъртвец. Слезе и избра бутилка розе и се опита да подреди хаоса наоколо. Мазето беше хладно, там имаше всичко и нищо, огледа се плашливо. Баща ѝ беше окачил на стените някакви оръжия – стрели и мечове, пушки кремъклийки от стари времена, ала всичко беше запустяло и прашасало. “Все пак оръжията са подредени – каза си. – Сякаш ще влязат в употреба. А виното, то е разхвърляно. Какво ли прави виното в тази винарна? Като че ли е ненужно.”

     Нужно беше.

     Майката погълна една трета от бутилката жадно, направо от гърлото, поемаше течността с широко отворени очи.

     – Какво попита, дъще? – рече поуспокоена. – Нещо ми каза, нали?

     – Исках да те питам за ябълката. Откога я имаме? Досега не бях обърнала внимание, че е толкова пораснала. А уж всеки ден я виждам. Не знам защо, но ми се струва някак свободна, дива, волна. Има още няколко необрани плода. Мисля да ги откъсна. Да ти донеса ли една ябълка? Червени са. И са много вкусни. Особени са, тръпчиви, но сладки. Татко каза, че...

     – Извинявай, чедо, не ме занимавай с тъпотии. Остави ме на спокойствие. Ти не си ли на работа тази вечер?

     – Аз преди малко се върнах. Там стана нещо лошо. Убиха човек. Тате ми каза, че може да не ходя там тази вечер.

     – Ми хубаво тогава. Убили човек, казваш. Стават такива работи. Почини си. И ме остави на мира. Моля.

     – Това не става всеки ден, мамо. Беше страшно. Готвачът... нали го знаеш? – Поспря за малко, защото ѝ се стори, че очите на майка избледняват и зениците плуват нагоре. – Мамо? Исках да поговорим.

     – Оная свиня, баща ти, излезе ли? – Майката рипна тревожно от леглото, краищата на дрехите ѝ омотаха, платът изпука, тя нервно се разтършува из флаконите с хапчета.

     – Не още, мисля, че сега се облича. Долу е, във фоайето. Да го извикам ли?

     – Не, изпотрябвал ми е. Той все там ходи вечер, в тоя ресторант, дето те натири да слугуваш и да.... По негова воля. Дано и него да го гръмнат. Тогава ще стане весело. Нали, малката?

     Малката не каза нищо. Искаше да плаче. Но не пред майка си. Знаеше къде. Затвори вратата леко и бавно, придвижваше се с малки крачки върху мокета и до последно се надяваше майка ѝ да я спре, да я повика обратно, да я прегърне и да я разпита за всичко, с подробности, да я нацелува и успокои; но не чу нищо, само щракването на палеца на патрона на вратата – като звук на револвер, който се зарежда.

     Да. Знаеше къде да отиде.

     (Следва)