3.

     Излезе навън, градината беше голяма. Кипарисите бяха вляво, а огромните дървета – вдясно. Тя така и на разбра какви точно бяха наименованията им. Искаше да знае имената на дърветата, да ги нарича. Вярваше, че така ще общуват по-лесно.

     – Аз ще ви кажа името си само ако вие ми споделите своето! – закачаше се с тях, когато беше малка.

     Те не казваха нищо и тя ги наказа със същата неотзивчивост.

     – Няма значение, че не можете да говорите. Това е само оправдание. И аз не мога да летя. Но го правя. Нощем. Понякога насън, друг път – почти наяве. Трябва да има начин, чрез който да общуваме. Просто трябва да го намерим. А вие не ми подсказвате нищо.

     И затова не харесваше вече високите дървета. Те имаха големи филизи, заострени в краищата като хартиени фунии, бяха и недружелюбни.

     Странно, но и този клен, японският красавец, ѝ беше чужд. Щедър на цвят и уверен, лете зелен, есен – червен като нар, листата му, напукани и силни, а някак строги – като очите на баща ѝ, когато е пиян. Подминаваше го и не мислеше за него. Все към ябълката, дивата, я влечеше отвътре.

     Доближи я и посегна да я погали. Тогава видя фаровете на джипа, с който шофьорът идваше по това време да взема баща ѝ на път към ресторанта. Там се напиваха, там ставаше всичко, за което се досещаше и за което не искаше да мисли и да говори. Този, дето го простреляха днес в челото, тя го знаеше, баща ѝ – също, виждала ги беше неведнъж заедно, но какво от това? Те говореха за пари и за мръсотии, за сделки и отмъщение, пушеха много и все псуваха и пустосваха. Поне вечер никой не я опипваше по дупето и къде ли не, щом баща ѝ беше в заведението. Съобразяваха се. Нищо че после правеха друго с нея.

     Дупето. Порасналите гърди. Тя вече нямаше желание да оказва съпротива, че я опипват. Това тяло не беше нейно. Преди не беше така.

     Преди.

     Представяше си как ще се отдаде на него. Беше още девствена. Така се случваше с нея, че все не стигаше докрай в отношенията си с мъжете. Но все пак помнеше копнежа. Желаеше да бъде първи и единствен неин мъж Григор.

     Беше от нейния курс в университета. Сама не усети защо го залюби. Отвеян, тих, скромен и малко уединен, срамежлив. Подсказа му, знаеше как.

     Нещата станаха така, че той, весел вече и откровено влюбен, реши да я изпрати – съвсем неблагоразумно, но искрено. Не биваше да му казва защо предложението е добро, но идеята – не. Останаха по-дълго в бара, не пиха много, а и беше ясно, че не бяха там заради музиката. Имаха нужда един от друг.

     – Моля те – говореше на ухото ѝ тихо това слабо момче, петокурсник като нея. – Просто да не бъдеш сама до вкъщи. Искам да те изпратя.

     – Ще взема такси.

     – Далеч ли е?

     – Не, но...

     – Тогава да повървим.

     Целуваха се на всеки ъгъл. Още помнеше страстта му, нежността, с която я милваше, желаеше я, а тя – още повече се разтапяше, когато докосваше хълма на гърба и на врата ѝ, беше възбудена, искаше да легне, да се остави в прегръдките му, да забрави за всичко и да потъне във вълшебството на мига. Усещаше някаква гладна празнота вътре в себе си, само той можеше да я запълни, имаше нужда да бъде с него, чрез него, в него.

     Обожаваше тези прегръдки. Но я мъчеха.

     Когато стигнаха голямата им къща, момчето се изуми:

     – Тук ли живееш?

    – Тук живеят родителите ми – оправда се тя. – Не ти ли харесва?

     Младежът огледа високия зид, охранителната техника, прожекторите и сателитните чинии, накацали като чайки иззад дуварите.

     – Не ми харесва. Студено е.

     И спусна ръцете си от нея.

     Сякаш нещо ги отсече.

     Тя го докосна с длани, искаше още, нищо не беше се случило между тях, нищо лошо, само хубавото предстоеше.

     Но точно тогава проехтя гласа на баща ѝ, дойде от светлото на къщата, от високия етаж:

     – Видях ви, мародери! Нали поне ти знаеш, че имам видеокамери? А? Мръсницо такава!

     Момчето се уплаши, отвори широко очи и видя, че на втория етаж на къщата мъж по гащи крещи към тях с пура в едната ръката и огромна чаша в другата. Питието в чашата се разля, докато господинът викаше и ръкомахаше заплашително; после той се ядоса още повече – вероятно на мълчанието на двамата влюбени, и хвърли непохватно в посока към тях, но стъклото се разби в каменните плочи на двора.

     – Кажи на тоя малоумник, че ще му разбия мутрата, ако го докопам! – Крясъците не стихваха дори тогава, когато чу неговото “Сбогом!” – съвсем тихо, сякаш се страхуваше да не наруши шума на тяхната раздяла.

     – Не! – помоли го. – Това е баща ми. Така е всяка вечер. Пиян е. Недей!

     Тя запомни погледа му, влажен и тъжен като река, в която мечтаеше да отплува. Не беше разочарование, а мъка. Тревогата, с която я помилва, ръцете, изведнъж изстинали и далечни, я накараха да усети любовта като грижа и нежност, непознати за нея досега. За първи път се почувства обичана. И някак обвързана. Хареса това усещане.

     Не се видяха повече. Той напусна университета. Чу се, че и от града избягал. Не посмя да разпитва. Реши, че не бива. Страхуваше се за него, боеше се да го обича. Но не забрави връзката към него – Нидерландия. Там работеше приятелят на Григор.

     А Григор защо изчезна? Не ѝ съобщи нищо. Не се сбогува. Разпита за него и от други разбра, че е заминал. Вероятно е решил, че връзката му с нея е обречена. Или е била грешка. Млади бяха. Грешки се случват на тази възраст. Но... Той я докосваше с любов. Всяка жена усеща допира ѝ – и тя за първи път се почувства желана. Беше хубаво чувство.

     След няколко безсънни нощи установи, че това тихо, скромно момче беше единственото нещо, което я приспива. Обичаше го. Така реши, вече с разума си. Защо иначе, мислейки за него, се навлажняваше и търсеше опора в чаршафите, а после пъхаше възглавницата между краката си, за да спи с нея, сякаш той се е промушил там? А когато сънуваше, се научи на един хитър трик: измисляше си сценарии на сънищата. Да, не беше лесно в началото, но после се усъвършенства. Григор беше станал лекар или фармацевт, носеше очила, но те го правеха още по-привлекателен. Бяха създали семейство. И в един от сценариите имаха едно дете, а в друг – цели три. Понякога тя го кореше, че ѝ е трудно с толкова деца. Но всичко беше на шега. И все бяха заедно. С тази бяла престилка и огромни очила Григор приличаше на лекар, готов по всяко време да ѝ помогне, да я защити, да я прегледа и да ѝ даде лекарството, от което се нуждае. Тези сънища бяха по-реални от живота ѝ. От тях разбра къде е сега той. И повярва на съня си. Реши, че скоро ще трябва да отиде при него. Беше сигурно, че сънищата не я лъжат. Не и те.

     Започна работа в ресторанта няколко дни, след като Григор изчезна – и от градчето, и от живота ѝ. Така и не намери подходящо време и случай да попита баща си защо се държа така онази вечер, когато наруга и нея, и Григор, защо побърза да ѝ намери работа, защо все е недоволен от свободата ѝ, защо ѝ отнема правото да греши. И правото да обича. Този въпрос, това защо винаги оставаше неразгадано. И някак ненужно за разгадаване. Тайнство, с което запълваше мъката в общуването с родителите си.

     Първото работно място. Не ѝ дадоха трудова книжка. Не че имаше значение, но беше чувала, че това е документ, с който по-лесно можеш да се снабдиш с виза, ако искаш да избягаш в страна, която не членува ва Европейския съюз. Това вече имаше значение. Дадоха ѝ здравна книжка – пак беше нещо. Готвачът на ресторанта, всъщност – водеше се главен готвач, беше за нея всичко – беше съпруг и снабдител, и сутеньор. И цялото това всичко беше бивш прокурор, най-добрият приятел на баща ѝ. Той ѝ даде книжката без да я пита защо ѝ е толкова нужна.

     Този шофьор – същият, с разрязаната буза, Рязания, нейният познайник от заведението край морето, отвори театрално задната дясна врата на джипа и покани баща ѝ да влезе с лек поклон, сякаш беше министър: „Заповядай, Старши!“. Стори ѝ се за миг, само секунда преди да влезе в колата, че баща ѝ я съзря там, под ябълката и върху петното на изветрялото и мастилено вече небе, изгледа я с презрението на човек, който ненавижда. Плодовете ли, или онова, което ги ражда, нея самата ли - не разбра. Видя после как тръшна вратата, ненужно яростно. Шофьорът побърза за запали автомобила, свистящите гуми заграбиха влажния прахоляк и го разхвърлиха наоколо.

     Момичето си спомни думите на същия шофьор, Рязания, казани пред готвача в заведението: “И другият ми шеф е същият.”

     Не искаше да знае какво означава това.

     (Следва)