4.
Застана пред огледалото. Олюляваше се. Бутилката с отлежало розе държеше в едната си ръка, а с другата непохватно решеше косата си.
– Аз съм красива, нали?
Носеше скъп и разкъсан в долните краища пеньоар, кремав.
– Кажи де? А? Красива ли съм?
Огледалото не отговори.
Стисна по-силно гребена в ръката си и започна да драска с него. Стъклото стържеше, а тя се смееше. Отпи от виното и остави бутилката на пода.
– С теб ли трябва да разговарям? А? Добре, щом няма други. Дъщеря ми май е някъде наоколо. Обаче с нея не ми се говори. Тя е... като мен, но още не го знае. А днес не искам да говоря със себе си. Ясно ли ти е?
На вратата се почука предпазливо.
– Махай се, щерко!
Беше прислужницата.
– Моля да ме извините, госпожо. Знаете, че по това време разтребвам. Имате ли нужда от нещо? Да подредя ли? .
– И ти се махай! Всички сте един дол дренки! С такова префърцунено, престорено поведение... усмихнати... добри... лигави. Изчезни! – изкрещя. – Не виждаш ли, че съм заета? Вън!
Прислужницата наведе глава и затвори вратата след себе си.
Съпругата на поличейския началник направи няколко нерешителни стъпки към огледалото и започна внимателно да оглежда бръчките си. Около очите бяха мрежести и дори привлекателни, но покай устата се разширяваха и ставаха дълбоки. Забеляза и два грозни издайнически прореза на кожата над горната устна. Знаеше, че тези отвесни гънки са знак на идваща старост. Но тази старост все още изглеждаше далече. Особено ако не се вглеждаше в себе си толкова отблизо. Отдалечи се и за миг се усети по-млада, отколкото видимостта разкриваше, представи си се в бяла рокля с червена панделка отзад на коланчето, с руси коси, вързани на опашка. Тичаше.
– Ти все тичаш, внучко! – гълчеше я с усмивка дядо ѝ. – Все тичаш. Не можеш да ходиш.
– Аз ще летя, когато порасна! – казваше.
– Това е сигурно – съгласяваше се старецът. И дърпаше от проклетите цигари “Дунав” без филтър, дето му взеха и здравето, и живота.
Тази рокля беше извезана. Цялата беше дантелена. Никой в градчето нямаше такава. Когато я пращаха в голямата сладкарница да купи еклери или тахан халва, и млади, и стари я заглеждаха.
– Това моме голяма красавица ще стане! – говореха мераклиите. – Още от сега си личи.
– Чия е?
– Абе бедняшка щерка е, ама нищо. Ще си намери похлупака. Виж я само!
В къщата им все течеше. Вечер слагаха по два или три легена в спалнята, та да се събира дъжда, да не мокри пода. А подът – и той дъсчен, прогнил, на лошо миришеше. Беднотия до шия, дето му викат. Най-много я дразнеше този телевизор, дето стоеше като скрин на стола. Нито работеше, нито вършеше някаква работа. Само го имаха, да стърчи като знак не нещо несбъднато. Всички други гледаха телевизия, само у тях нямаше. Все беше повреден, ако някога изобщо изобщо е работел. А може би беше само кожух на телевизор. С тая дантела отгоре...
Заради сиромашията намрази и роклята си. Какъв е смисълът да изглеждаш добре, когато си бедна? Нямаш пет пари да се усмихнеш, а пък се киприш като да си принцеса. Красиво да се обличат само богатите, тъй е прилично. Иначе е натруфено, помпозно. Значи – богатството ражда красотата. Това е истината. И тръгна да се заглежда по по-отбраните младежи и да поразпитва кой какъв баща има и как живее.
Казват, че бедността не е порок, но това си е чиста проба оправдание, така смяташе. Родителите ѝ се оказаха едни такива мършави, скромни и глуповати хора: колкото повече порастваше, толкова по-откровено се срамуваше от тях. Все нямаха. С триста зора ѝ купиха касетофон, търсиха някакви бонове, понеже американски долари не се намираха под път и над път, пътуваха чак до отдалечен граничен магазин и разгеле – на осемнайсет години получи сони-то. Черен касетофон с два усилвателя. Японска изработка. Много се зарадва, но вече знаеше, че късната радост е измъчена. Насилена.
Намрази бедността повече от всичко.
– Всичко ще дам, само и само да не живея като вас! – зъбеше се на майка си, когато тя събираше пари под мушамата в кухнята да купи сирене по време на кризата. – Тук все нещо липсва! Аман!
Виждаше, че липсите са само у тях, така ѝ се струваше. Другите успяваха. Прекупвачи печелеха на черния пазар. Пр одаваха се телевизори, мебели и хранителни стоки на безценица. Хората богатееха. Със спекула или не, всеки оправяше живота си съвсем прилично. Някои дори започнаха да строят нови къщи, други заминаха за чужбина и не се върнаха.
Искаше да бъде част от тези хора. И ги намери. Знаеше къде ходят, къде се събират, къде харчат. Тя също имаше какво да даде.
Това не беше толкова отдавна.
– Нали, щърбаво огледало? – попита укорно. – Вчера беше!
Свали пеньоара си, после сутиена. Огледа отпуснатите си гърди и ги размачка. Видя виното на пода, посегна към него, но се олюля и седна на леглото. Свали бикините си и се загледа. Не знаеше какво да мисли. И дали има смисъл да мисли за това, което вижда.
– Искам си дантелената рокля, дядо! – Изкрещя така силно, че прислужницата потропа след секунда на вратата. – Махай се, кучко! – сопна се. – Не говоря на теб! Колко пъти да те гоня?
После стана колебливо и започна дълго да се взира в чертите на бедрата си, забеляза онези млади, но вече видими стрии, които издаваха възрастта, омачка корема си, подпухнал като лицето, после се хвана за главата и легна върху леглото.
– Студено ми е! – рече. – А нямам дрехи да се стопля. – Дядо, моля, те дай ми дантелената рокличка. С нея бях хубава, нали? Бабо?
Затвори очи и си спомни сватбата.
Мъжът ѝ беше старши в полицейското, имаше обещаваща кариера и хубава къща. Баща ѝ го ненавиждаше, а дядо ѝ беше щастлив да не го види, защото умря година по-рано.
А тя беше горда! Боже, дори и щастлива беше! Най-накрая щеше на натрие носа и на родителите си, и на цялото си надменно поколение заради тая немотия, която тормозеше гордостта и младостта ѝ. Не заслужаваше това. Ето, най-сетне я оцениха, забелязаха и хубостта, и качествата ѝ. Ставаше жена от висшето общество. И нямаше да мести легените под капчуците от тавана. Щеше да гледа телевизия когато и където си поиска. В новия ѝ дом имаше цели два телевизора. Разкош!
В този дом тя видя какво означава великденско агне, ама цяло, а не онези кокаляци, които препичаха у тях си, после коледно прасе, охранено и тлъсто, с майсторско зеле, с гости и отбрано мелнишко вино. Не се интересуваше отде иде това имане, ама ѝ беше весело, щастливо, богато. Роди се и дъщеря ѝ. Дарове богати дадоха роднините на съпруга ѝ. От неудобство дори не покани на кръщенето баща си и майка си – хем те да не берат срам от сиромашията си, хем тя да не се излага. Те и нямаше какво да дадат. Една благословия къща не храни.
Но все пак съзнаваше, че чак така не бива. Един ден реши да заведе щерката при родителите си, в един град живееха, хората лошо ще кажат, не че има значение, ама пък и да си видят внучката, поотраснала вече.
– Да беше жив дядо ти! – рече баща ѝ. – Щеше да запее. Той само една песен знаеше, войнишка, ама добре я докарваше. – Целуна момичето по косата. – Одрала ти е кожата. Красавица е като тебе!
А майка ѝ:
– И тя ще има тая усмивка.
– Каква усмивка има, майко? – попита майка си почти тревожно.
– Не знаеш ли? Тая усмивка я имаме само в нашия род. Не е смях, а плач. Като че ли сърцето се излива с нея. Такова нещо. Цяло чудо. Ген ли е, не знам. Чудо.
Това беше отдавна. Няма никакъв смисъл от тези спомени. Поздразни се, че те нахлуват в съзнанието си без да питат, сякаш там може да се бърка по всяко време, с повод и без повод. Стана, както беше гола. Изправи се пред огледалото и се усмихна. Видя добре поддържани зъби. После се засмя насила. Нищо. “Усмивка като усмивка.”
Пак легна и се зави.
Дали да пие още? Видя бутилката розе на пода и в цвета му позна набъбналите челвени нишки по лицето на своя мъж. Беше започнал да пие всеки ден, особено откакто го направиха някакъв голям началник в полицейското. Всички му викаха Старши.
Оттогава тръгна лошото. Той изведнъж стана по-заможен, отколкото беше преди. Това ѝ харесваше. Обичаше бижутата, скъпите вечери и тоалети. Обичаше всичко, което я извисяваше над беднотията и тази простодушна мизерия, с която бяха свикнали всички в рода ѝ – сякаш тя е нормална, изконна поличба, тегнеща над тях като библейска прокоба. Мъжът ѝ беше грозноват и съвсем лис, дребен и трътлест човек, тя никога не го беше харесвала, нямаше и как, но с годините ставаше все по-смел, находчив и алчен, това я впечатляваше. Веднъж доведе у тях един прокурор. Говориха дълго и пиха много. По едно време я накара да се съблече гола.
– Пак ли? – тя също беше замаяна от алкохола, всъщност дори изпитваше известна сласт от това да бъде изучавана похотливо като вещ, чиято стойност е по-голяма от видимата, досещаше се какъв е характерът на мъжките желания и добре съзнаваше, че още има какво да покаже. Харесваше се в стъклените влажни очи на мъжете.
– Не си ли свикнала вече? – изхили се мъжът ѝ. Това се беше случвало само веднъж преди това, и пак пред някакъв шеф.
– Недей така – възрази прокурорът, намигвайки. – Срамота е.
– Добре тогава – съгласи се полицейският началник и нареди: – Доведи дъщерята!
Девойчето свали дрехите си, без да знае защо го прави. Даде ги на майка си и я държеше за ръка над главата си, докато я принудиха да се завърти. Изглеждаше така, сякаш се учи да танува валс.
Нищо повече тогава не стана.
Но мъжът ѝ се издигна и стана началник. А прокурорът след година и нещо отиде готвач в ресторанта край морето. Него го разжалваха по други причини. Отнеха му правото да упражнява професията си. Оказа се, че на всичкото отгоре нямал завършено юридическо образование. Сума ти неща излязоха за него. Но нито едно – срещу него. Беше човек с позиции.
Забеляза, че е разкъсала краищата на пеньоара си. Усети, че изтрезнява и взе хапче. Остатъкът от бутилката с розе, която беше донесла дъщеря ѝ, сега стоеше на пода като тайнствен и добър препарат; този препарат трябваше да е в състояние да заличи всичко в живота – и хубавото, и лошото. А не можеше. Глупаво копнееше да върне времето, а то ѝ приличаше на будилник – колкото повече го навиваш и връткаш стрелките, все напред върви, назад не ще. И не спира да звъни, от ден на ден – по-тревожно.
Погълна хапчето без течност. Закашля се. Кое време беше?
Спомените отново нахлуха в съзнанието ѝ, трезвостта ѝ действаше депресивно, не беше в състояние да спре потока на угнетяващите примери на безсърдечие и злоба, с които беше изпълнен целият ѝ живот.
“Във всеки случай – каза си, – онова момче не беше за нея.”
Тя видя какво се случи онази вечер, когато дъщеря ѝ се прибра със слабичкото момче. Те бяха прегърнати, не се отделяха, личеше, че имат нужда един от друг. После чу, че мъжът ѝ, обсебен от алкохола и от манията по охранителните системи, се разкрещя без да знае какво говори, ала съзнавайки ясно силата на положението си.
– Изчезвай от тука! Да не те виждам повече, говедо мръсно! – виеше прегракнало. – Ще те проверя до дъно! Семето ти ще залича! Бял ден няма да видиш! Само да си доближил още веднъж дома ми! Само да си докоснал пак пачаврата, дето я мислиш за приятелка!
Чу всичко и не посмя да излезе на терасата, която граничеше с тази на стаята на мъжа ѝ. Можеше да го направи. Да се намеси.
Не го стори.
Защото още вярваше, че може би той е прав. Бедняците не могат да живеят добре. Даже по-лошо – те не може да живеят добре. Просто няма как, дори да го искат. А това момче, поне видимо, не изглеждаше богато. Пък и... дъщеря им вече беше предопределена.
За готвача. Бившият прокурор.
Изкрещя. Още по-силно.
Прислужницата дотича след секунда – знаеше, че пак може да я изгонят, но ако не дойдеше, щеше да стане по-лошо.
– Да, госпожо – рече. – Повикахте ли ме?
– Изнеси тези бутилки от стаята. И угаси лампата. Искам да спя. По дяволите, само това искам. И никакви сънища. Никакви!
Прислужницата не можеше да обещае нищо относно сънищата, но се досети, че те причиняват някакво страдание на господарката ѝ и затова си пожела наум тя да сънува цялата нощ. Не каза нищо. Изпълни нарежданията и затвори вратата.
(Следва)
© Владимир Георгиев Всички права запазени