5.

    Рязания знаеше, че трябва да мълчи в присъствието на Старши. Пътят до ресторанта не беше дълъг, не повече от час пеша, но шофьорът знаеше и друго – Старши не обича високите скорости. Необичайно за човек, който обожава високите жени, високите залози, високите комисиони. И високия стандарт, разбира се. Затова се учуди, когато чу да го питат:

    – Зашо караш толкова бавно?

    – Ами аз... такова. Нали така трябва, такова?

    Джипът лазеше по околовръстната улица на града и светлините му пронизваха бялата и ниска мъгла над шосето. Високите лампи като че ли не осветяваха пътя, а само хвърляха мъждукащо бледо сияние върху предното стъкло.

    – Какво отвратително време – смени посоката на разговора Старши. – Какво става в ресторанта?

    – Знаеш, шефе. Свършихме работата. По план. Такова.

    В това тясно пространство записването, подслушването и проследяването на всеки разговор беше лесна работа. Затова Старши, удовлетворен от отговора, уточни въпроса си, като му придаде невинен вид:

    – Какво има за ядене те питам? Готвачът свършил ли си е работата?

    – И той си свърши работата, шефе. Всичко е под контрол.

    – И какво е сготвил? Специалитетът на заведението?

    Рязания не разбра въпроса. Млъкна.

    Настроението на Старши се подобри. Отдавна трябваше да уреди сметките си с Облия, чак се учуди на собственото си търпение. Най-сетне и тази пречка в бизнеса му е премахната. Искаше да се увери на място, че трупът е добре потулен. Знаеше от собствен опит, че за важните неща трябва да се грижи лично. В крайна сметка нали още утре трябваше да прати екип разследващи полицаи да го търсят – за зелен хайвер естествено.

    – Има ли хайвер в ресторанта? А, Рязан?

    – Трябва да има. Такова. Хайвер.

    – Нещо ми се е дояло. Ако няма, ще те пращам да донесеш от големия бял град. – Така наричаха морската столица, тя се намираше на шейсет километра от градчето. – А ти помогна ли на готвача да сготви днес?

    – Разбира се, шефе.

    – Само така. Трябва да му помагаме. Кухненската работа край няма. Ти знаеш ли как стана готвач той?

    – Не, Старши.

    – Някой ден ще ти разкажа. Беше страхотен прокурор. Обаче го хванаха в крачка и му отнеха правото да упражнява тази професия. Хе-хе! Ха-ха-Ха!

    Дрезгавият смях на Старши изпълни купето на джипа. Овладя се чак след минута или две. Продължи:

    – Смешно ми стана. Как ги измислят тия тъпотии в законите? Чудя им се на акъла. Да ти отнемат правото да си упражняваш занаята? Такова нещо не може да стане. Все едно да те оставят да живееш, но да ти забранят да дишаш. Нашата професия не е право, та да се отнема, Рязан. От мене да го знаеш. Нашата професия е задължение. Искаш-не искаш, трябва да я упражняваш. Отговорност е това, не е шега работа. Докато в съда си играят на закончета и алинейки, престъпността не спи! Нали така?

    – Така трябва да е, Старши. Така.

    Рязания се ядоса на думите на Старши. Звучаха му интелигентно. И двамата се знаеха добре. Защо трябваше да го унижава с този назидателен, нравоучителен тон? Изобщо защо му наливаше акъл в главата, като при това знаеше добре, че Рязания е глупав, изпълнителен и напълно безскрупулен човек, готов да размаже черепа и на майка си при нужда? Тази въпроси си задаваше шофьора и се радваше, че беше такъв, какъвто е. Друг не би си бил така полезен. Ако знаеше Старши какво го чака след малко, нямаше да се фука толкова с познанията си по право. А и едва ли щеше да му е до хайвера и до качеството на кухнята в ресторанта. Изобщо, разсъждаваше Рязания, докато се взираше в сгъстяващата се мъгла, когато хората започнат да остаряват, омекват. Ако са били зли, по-зли стават, ако са били алчни, дваж по-алчни ги правят годините, обаче в същото време някак... омекват. Връхлитат ги спомени, започват да търсят компромиси, чертаят схеми, говорят сложно, увъртат. И започват да приличат на сбърчкани, непохватни и тъжни клоуни, на интелектуалци. Тия за нищо не стават, Рязания беше сигурен в това. Затова се надяваше никога да не остарее жив. Не би го преживял. Тази мисъл му хареса и той най-после увеличи скоростта.

    6.

    Григор седеше на пейката и нервничеше. Нямаше директен полет до Варна. В последния момент нещо се беше объркало – трябваше да се прекачва. А от София до Варна е много път.

Не го интересуваше нищо друго, освен да види момичето, в което се беше влюбил. Скри се от нея, за да я защити. Но после реши, че така е само в неговия ум. Отвън вероятно изгрежда другаяче.

    – Кой си ти, пияницо мръсен, да ми крещиш така! – това трябваше да отговори тогава на бащата. Когато изпращаше Мария. Нямаше никакво значение, че пияният е неин баща.

    Или имаше?

    Григор не различаваше хората по богатство и ценз. Ако знаеше, че изпраща богаташко момиче, вероятно никога нямаше да се доближи до нея. Но ето, че се случи. По-добре да не я беше срещал! Само ако знаеше...

    Но това се случи.

    Ала тя самата не се държеше по някакъв особен начин – с нищо не намекваше, че е богата, че е над нещата, че очаква нещо повече от мъжете около себе си. Такива мъже имаше – Григор знаеше със сигурност, че често я обграждат яки и мускулести типове, понякога приличаха на нейна охрана, друг път сякаш се въртяха около нея да я заглеждат. Чувал ги беше да я наричат „Малката“. Това го ядосваше и объркваше едновременно – тя няма ли си име? И се боеше да пристъпи към нея. Накрая се реши:

    – Здравейте – каза ѝ в кафенето на кампуса. – Може ли да ви почерпя едно кафе?

    Вътре беше пълно с хора. Шумно беше. Григор повтори предложението си, но вместо гласът му да прозвучи по-убедително и силно, изхриптя от гърлото му като писклива молба.

    Тя не го чу добре, ала усети тембъра, усмихна се и попита:

    – Моля? – После реши, че няма смисъл да изчаква ново повторение и съобщи: – И на мен ми е приятно.

    Така се запознаха.

    В седем и петдесет и пет е полетът. Погледна часовника – няма значение. Ще чака. Трябваше да се върне. Да я види. Да обясни. А когато всичко е ясно помежду им – да се върне в Нидерландия. Или някъде другаде. Няма къде да се върне човек, освен вкъщи. А когато вкъщи разчитат на теб, не е редно да се връщаш, а да заминаваш. За да помогнеш на хората, които те обичат и които обичаш. Да помогне: само така разбираше преклонението и признателността към добротата,  с която беше отгледан. Бедността у тях беше като подземен тътен, усещаше се ежедневно, но този трус не беше в състояние на разруши отношенията вътре в семейството, нито дори да помрачи любовта помежду им. И родителите му знаеха, че рано или късно той ще замине. Надяваха се само да е по-късно. Изненадаха се, когато разбраха, че е заминал без да се обади. Но вярваха в него, приемаха с тревожно примирение факта, че не се обажда. И той знаеше това – по телепатичния начин на естествената родствена любов, тъй съзнаваше вълнението и мъката на майка си, и треперещите ръце на баща му, когато той я милваше по главата, за да я успокои.

    Щеше да им се обади. Когато настъпеше момента. Но общо взето, той изобщо не мислеше да се връща в България, още по-малко в университетското градче, където се запознаха с Мария. Но си даваше сметка, че дължи обяснение. И че страхът му от самоуверения полицейски началник не е бил страх от него самия, а почитание, уважение към бащата на любимата.

    Би искал да се срещне с него, за да му го каже.

    Той не знаеше, че да се държиш достойно с недостойни хора е неуместно. Дори глупаво.

    Но пък знаеше да обича. Мария. Може би пък... Може за нея да е добре той да не се връща. Какъв е смисълът да мери мускули с баща ѝ, в крайна сметка той нямаше вземане-даване с него. Ето минаха няколко месеца, по-точно 78 дни, откакто не се бяха нито виждали, нито чували с Мария, но времето не излекува нищо, чувствата му си останаха непроменени. Но дали при нея беше така? Какво имаше да ѝ предложи? Любовта си? Това едва ли е достатъчно. Не е ли по-добре за нея нещата да си останат такива, каквито бяха? Да не се виждат повече?

    Може би. Но трябваше да се увери сам в това.

    Затова хвана самолета.

    (Следва)