В измития от дъжда вечерен въздух, се носеше аромат на зелена трева. Дейвид пое дълбоко дъх. Обичаше тази земя с цялата си душа, но сега вече по друг начин-много по-дълбоко и по реално.

          Черният мерцедес навлизаше в ранчето. Смътни чувства, неясни спомени се пробудиха в него. На това място тук той бе играл като дете. Успокояваше го мисълта, че сега вече не е сам, в живота му присъстваше една-единствена жена и това беше Лиза. Съжаляваше, че не я взе със себе си, но в нейното състояние трябваше да почива.

           Какво ли правеше Майкъл, от няколко седмици не бе го чувал дори и по телефона. Как успяваше да се справи сам в това усамотено ранчо, не се ли чувстваше самотен,изолиран от целият свят? Но той беше тих по природа, обичаше да се-разхожда сред градините, когато е горещо, харесваше му да чувства нежното докосване на слънчевите лъчи по лицето му.

           Слънцето бавно започна да се показва от хоризонта. Облаците се разсеяха и Дейвид отново видя най-яркото небе, което е виждал някога.

           Той почука на входната врата.

           - Майкъл, аз съм, отвори ми!- Тишина, чуваше се само лекото свистене на вятъра откъм конюшните.

            Дейвид постоя така още малко. Натисна дръжката и като видя, че е заключено, извади своите ключове и отвори вратата. Зачуди се къде ли може да е Майкъл по това време. Отиде в хола, поколеба се за миг във всекидневната и после се отправи към кухнята. Още с влизането в кухнята погледът му бе привлечен от масата в ъгъла, там имаше нещо, което го смущаваше. Бялата покривка се беше свлякла на пода и върху нея се виждаха огромни, червени петна. За миг Дейвид се стресна, вдигна покривката и видя, че това е кръв.

          - Господи, не!-извика той и с бързи движения заобиколи масата.

          Лицето му стана восъчно бяло при вида на Майкъл.

          -Не, не можеше да бъде-докато изговаряше тези думи Дейвид не преставаше да прегръща бежизненото му тяло.

          - Заклевам се в името на баща си и в паметта на скъпата ни майка, че ще отмъстя на този, който е причинил това. Проклятие...проклятие над всички нас. През цялото си жалко съществуване сме имали всичко, пари, власт, богатства. Но всъщност ние никога нямахме нищо. Щастието винаги ни отминаваше, преминавайки, през нас като някаква забулена сянка, която искаше да отмъкне и малката частица радост.

          - Прости ми, братко!-Виновен съм, че те изоставих в бащиното ранчо.-Аз...тря-

бваше да се грижа по-добре за теб.

          Едари два часа през нощта, а в душата му имаше и мъка, и кръв, и сълзи, всичко, от което се страда и всичко, което бунтува.

          Изминаха пет месеца от бременността на Лиза. Лекаря и бе казал, че през цялата бременност трябва да почива. Колкото повече времето минаваше, толкова повече положението се усложняваше. Сърцето й отслабваше, нуждаеше се от спокойствие, защото и най-малкото напрежение от нейна страна, можеше да има тежки последствия. Франческа го знаеше, но това сякаш и доставяше удоволствие. През тази нощ Лиза сънува кошмари. Събуди се обляна в студена пот и с разтоптяно сърце.

           Беше сама, свита в ъгъла на леглото, а слънчевите лъчи проникваха в стаята, осветявайки я в прозрачна светлина. Франческа влезе и седна на леглото до нея.

           - Как си , Лиза?

           -Чувствам как силите ми отслабват, но всяка сутрин отварям очите си, защото зная, че трябва да живея за тях.

           В този момент Франческа най-неочаквано и открито я погледна без никакво притеснение, без преструвка или молба. Просто се втренчи в нея с дълбоките си зелени очи, с натежали клепачи и дори мускулче не трепна на лицето й, докато изричаше думите:

           - Лиз, трябва да ти кажа нещо. В един летен следобед минах край фирмата на Дейвид, запълвах времето си и реших да се отбия в кабинета му, той празнуваше. Аз го гледах със смаян поглед, чувствах силата на неговия огън, след студените дни от своя живот. Исках да обгърна този пламтящ човек и този мощен вулкан, от който бликаше сила. Желанието да се опра на него беше толкова силно, че когато очите ни се срещнаха, аз внезапно осъзнах неизбежността на случващото се. Между нас припламна някакво първично привличане. Дейвид ме придърпа към себе си и аз потънах в прегръдките му. Той ме целуна бавно, а ръцете му се стегнаха по-здраво около мен, притискайки ме към силните му гърди. Аз обвих ръце около врата му, отговаряйки му така, както никога досега не съм отговаряла на мъж.

           -Франческа, стига, престани!

           - Какво става, зле ли си?- Лиза пребледня , а с ръцете си притискаше корема си, изпитваше неописима болка.

           Франческа извади телефона от чантата си и набра номера на бърза помощ.

           - Ало, добър ден. Бихте ли изпратили линейка на " Риварсайт"№38

           По това време улиците на Ню Йорк бяха пренатоварени.

           - Лиз, моля те, потърпи още малко?- Франческа чу сирената, затича се към входната врата и я отвори. В стаята влязоха две сестри, придружени от доктора.

           - В кой месец е?- Попита една от тях.

           - В седмия-отвърна Франческа.

            В продължение на часове Франческа чакаше вести от Лиза. Не след дълго докторът се появи.

           - Пригответе се да чуете, Лиза не е добре. Правим всичко по силите си и все пак шансовете са нулеви. Но за децата не се безпокойте, те са в отлично здраве, съжалявам само, че не можем да направим нищо повече за майката, защото има две прекрасни момиченца.

           - Дори и имената им, които им даде, са толкова прекрасни, колкото самите ангелчета: Кармен и Каталина.

           - Докторе, бих искала да поговоря с вас насаме, ако може.- Докторът хвана Франческа под ръка и я поведе към кабинета си. Там двамата останаха близо час, след което Франческа излезе . Извади телефона си и набра номера на Дейвид, като се опитваше гласът й да звучи доста измъчено.

          - Дейвид, ела колкото се може по-скоро в болницата.- Лиза роди, но докторите не дават шанс за живота.

         Дейвид изпусна слушалката и се затича към асансьорите.

          -Ало, Дейвид, чуваш ли ме! Там ли си още?

          Но Дейвид вече пътуваше към болницата с бясна скорост. Когато влезе във фоайето, се запъти направо към Франческа.

         - Какво става, за Бога, Франческа? Къде е лиза?

         - Успокой се , Дейвид, моля те! Зная, че ти е тежко, но все пак трябва да се радваш, защото Лиза те дари с две хубави дъщери.

         Дейвид не искаше да слуша нищо повече и влетя в стаята на Лиза.

         Отиде до леглото при нея и я прегърна толкова силно, че Лиза се скри в прегръдките му.

         - Не плачи, скъпи, зная, че скоро ще си отида от този свят. Искам да знаеш, че където и да отида аз винаги ще бъда с теб и дъщерите ни.

         - Не, Лиз! Не ме оставай, моля те! Не мога да живея без теб, чуваш ли?!

         Но Лиза вече беше издъхнала в ръцете му и не чу последните му думи. Дейвид я прегърна още по-силно и целуваше очите й, косите й и плачеше неудържимо.

         Франческа влезе в стаята и отиде при него.

        - Стига, Дейвид, остави я, тя сега е на по-добро място. Мисли за децата си, сега те са най-важното за теб.- Ридаейки, Дейвид се изправи и напусна стаята заедно с Франческа, но съдбата му беше подготвила още един удар. Срещу тях в коридора се зададе докторът.

        - Здравейте, господине, предполагам, че вие сте съпругът на Лиза? Виждам, че сте разтроен, но имам да ви казвам още една лоша новина. Раждането мина доста тежко и все пак първите няколко часа близначките бяха в отлично здраве, но само преди няколко минути една от тях се влоши рязко и нищо не можеше да се направи. Много съжалявам за загубата ви.

         В мрачния ноемврийски ден само девет души съпровождаха тленните останки на Лиза до прясно изкопания гроб в изпръхналата земя.

         Студен есенен вятър огъваше клоните на стогодишните дървета. Увехналите венци шумоляха и падаха на каменните плочи. Дейвид гледаше в мрачния, лъскав ковчег и не можеше да повярва, че неговата Лиза я няма вече на този свят. Сълзи се стичаха по измъченото му лице. Франческа беше застанала плътно до него, в очите й също имаше сълзи. Но тези сълзи не бяха от скръб, а от радост, защото хоризонтът пред нея най-после беше чист.

                                                             гр.Перник-2007г

                                                                                                   следва продължение

              Днес, след като реших да кача малко от тази книга си зададох въпроса. Дали и тогава, когато съм я писала съм плакала също толкова, колкото и в този момент? Знам, някой ще каже: Как човек може да плаче на собственото си творение, на нещо толкова несъществуващо или реално може би, само в собствените му представи?Но ето,.. аз нямам сили днес да продължа да качвам, защото и не помня какво е продължението й, та нали е минало доста време от тогава. Но със сигурност знам, че дори и да е само една измислена история в съзнанието ми са останали малки проблясъци на спомени, които сякаш съм преживяла по друго време, на друго място, дори и само с едни измислени герой на пръв поглед, които изплуваха с такава яснота в съзнанието ми, сякаш всичко е толкова ясно, колкото трябва да бъде.

                                                                                        В очакване на трета част