Добруджа Police
Добруджа POLICE
Връщахме се с един приятел от риболов на Дуранкулашкото езеро. Аз карах. Беше адска добруджанска августовска жега и бяхме свалили прозорците за някакво проветрение. Да, това бяха 90-те години на 20-ти век и за автоклиматик не че не бяхме чували, чували бяхме, но май не бяхме виждали. Въздушният поток шумеше и блъскаше потните ни лица без да донася очакваната хладина. Около шосето се ширеха поля и тук там, като мираж се забелязваха труженици, които даже и в този страшен пек размахваха като байраци големи мотики и бъхтеха с тях сухата земя. Няма спор, добруджанците са издръжливо племе.
Трафикът не беше голям и далеч напред се виждаше как нагретият въздух трепти унасящо над правото опнато шосе. И аз се бях унесъл леко, когато изведнъж от сянката на едно хилаво крайпътно дърво изскочи полицай с недвусмислено размахана палка. Набих стреснато спирачка и отбих на банкета. Полицаят важно се приближи и се представи.
- Документите, моля!
Трескаво затърсих изисканите документи. Всичко ми беше наред, не карах бързо, автомобилът беше напълно изряден, но в такава ситуация човек се чувства все някак гузен под строгия поглед на блюстителя на реда. Полицаят прегледа критично подадените документи, изсумтя разочаровано, неоткрил недостатъци и ми ги върна. Погледна варненския номер.
- Къде сте ходили?
- Ами, за риба, на Дуранкулашкото езеро.
- Хм, а каква е тази пушка отзад?
- Пушка ли? – подскочих аз. – Аа, това ми е калъфът с въдиците. – Бях го сложил на задната седалка, защото в багажника не се събираше. Калъфът беше от черен промазан плат и наистина приличаше на оръжеен.
- Я изкарай да го видим.
Слязох от колата и отворих задната врата. В същия момент моят спътник също реши да отвори вратата си, вероятно за проветрение.
- Стой! – кресна полицаят. – Никой да не мърда! – И двамата замръзнахме. – Ти, затвори вратата и стой в колата. Ти – посочи мен – извади калъфа бавно.
Междувременно, вторият полицай, който досега стоеше в патрулката, се приближаваше, привлечен от суматохата. Беше по-млад от първия и гъзарски беше килнал фуражката си на главата. Извадих внимателно калъфа от колата, отворих го и показах въдиците на полицая. Той ги разгледа, опипа ги подозрително и ми ги върна.
- Добре, сега отвори багажника.
Заобиколих колата и отворих широко багажника. Двамата проверяващи се надвесиха взискателно над него.
- Аха – грейна старшият – а това какво е? – Сочеше към навитата на руло гумена лодка в левия край на багажника.
- Как какво, това е гумена лодка – смънках аз.
- Оппа, а ти знаеш ли, че риболовът с лодка в сладководни водоеми е забранен – ликуваше органа на властта. Изражението на лицето му издаваше нескрито задоволство. А сега де. Така беше наистина. Мозъкът ми трескаво работеше. Да!
- Ами гледай сега – започнах аз, също минавайки на ти – Лодката я носим, ако няма риба на езерото, да се пробваме на морето. Там не е забранен риболовът с лодка, нали така?
Полицаят ме гледаше със стиснати устни и присвити очи. Ще те пипна аз – говореше всичко в изражението му. Направи няколко крачки около колата и отново се върна при багажника.
- Триъгълник, пожарогасител, аптечка, имаш ли?
- Имам, разбира се.
- Давай да ги видим.
- Ама ... как така, те са най-отдолу ... – Погледнах отчаяно към препълнения с тъкъми багажник.
- Не ме интересува. Вади ги, иначе глоба – подсмихваше се победоносно старшият.
Няма как, примирено започнах да вадя багажа – палатка, лодка, кофи, раници и прочие. Най-накрая стигнах до дъното, където е резервната гума и извадих изисканите атрибути. Двамата ги прегледаха внимателно, провериха дали пожарогасителя има стикер за преглед и като не откриха пропуск, се дръпнаха назад.
- Айде прибирай – великодушно изпръхтя полицаят, доволен, че съм си намерил майстора. Заех се да връщам инвентара под доволните им погледи. Целият бях станал вир-вода от пот.
- А рибарски билет имаш ли? – Това дойде от младшия полицай.
- Да! Точно така! – изрева победоносно старшият и тупна одобрително другия по рамото – Я да ти видим билета!
Младшият се изпъчи гордо. Звездата му беше изгряла. Само че и тук не можеха да ме пипнат. Бръкнах в раницата и извадих рибарския си билет. Старшия го пое, без да ме изпуска от поглед, прегледа го и ми го върна мълчаливо. Прибрах си го обратно.
- А риба хванахте ли? – Веднъж блеснал, младшият беше неудържим.
- Хванахме.
- И къде е рибата?
- Ами ... пуснахме я.
- Каквоо? – Подскочи старшия. – Как така я пуснахте?
- Ами така, ние я ловим за удовоствие и после я пускаме.
Полицаят се олюля невярващо. Облещените му очи издаваха културен шок.
- Давай! – Дръпна той младшия за ръката. – Давай да се махаме, че аман от ненормалници!
© Димитър Всички права запазени
Произведението е участник в конкурса:
История в която, забит е коренът в тъгата, но с времето успешно стеблото разцъфтява смешно »
8 място
Свързани произведения
Коментари
-
Забавно ми беше. История от живия живот
-
Увлекателен разказ. Прочетох с интерес.
-
Благодаря Кети! Рибарските съпруги много са видели и знаят
-
Като рибарска съпруга го оценявам и много се забавлявах!
-
Историята може и да е забавна, ама мрачното, трагично начало никакво го няма.
-
На мен ми хареса. Може да не е много трагично и тъжно началото, но е достатъчно поне "нервно-напрегнат" за героите. Приятен.
-
Благодаря за подкрепата
-
Много сладък разказ..Хем ме напрегна в началото, хем ме развесели в края! Коренът на тъгата продължава да "стърчи"...а смешното е, че постоянно се търси под вола теле...!
-
Добре разказана забавна история.
-
😅!
-
Доста реалистично и добре изразено, хареса ми. Браво!
-
Пер, благодаря за предложението, но не, така си ми харесва. Не съм го писал специално за конкурса.
-
"Полицаите, поне да извадят патлаците", звучи доста двусмислено. "Коренът" може и да стане тъжен, но стеблото, дали ще разцъфти достатъчно смешно? Дочкеее, Дочке... Имаш каса бира от мен, за засуканото задание! Нито един мъж на света, нямаше да измисли такова нещо.
-
Можеше полицаите поне да извадят патлаците, стреснати от някаква потенциална заплаха, да проснат героите на земята, да ги изритат поне по обувките за разкрач. Тогава можеше и да се нарече "мрачно начало". Сега си е едно банално изскачане от засада, предвидимо и без никакъв съспенс.
Не е нужно да е 1:1 с преживяното. Малко измислица би била в полза. Защо, например, да не да сте чули по радиото, че издирват двама избягали затворници, че жандармерията е отцепила окръга или нещо подобно, което би оправдало грубостта на полицаите?
Имате ли желание да го редактирате, за да отговаря на условието за "корена"? -
И аз така си мислех, но коренът ми се оказа забит в леко смешното. Трябваше първо да минеш през краката на полицая, за да има драма, а не да разказваш, както се е случило.
-
Цитирам условието на темата "история която претърпява сюжетен обрат с мрачно, тъжно или трагично начало ...". Понякога срещата с полицаи е мрачна и трагична
-
Има и добри полицаи, които ти казват “Аре, бегай!” Забавна история, увлекателно разказваш, но коренът не е много забит в тъгата, според мен.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Всяка седмица ми се налагаше да ходя с една служебна УАЗка(закрита) до Добрич. Имах чувството, че спират само мен на КППто. Интересното е, че го правеше един и същ полицай. Дори ми е минавало през ума, че иска да ме шиба ... :D Един ден след като вече си бяхме станали почти приятели. Реших да го попитам, защо всеки път ме спира, след като много добре познава автомобила и мен, и знае, че всичко е изрядно. Фатмакът се ухили и ми върна:
- Може като сте я мили, да сте забравили да върнете нещо вътре, я аптечка, я триъгълник ...
Като пуснаха тестовете за наркотици, след време съобщиха статистика: в София бяха 3ма, а в Добрич 70 и кусур, повече от всички хванати в страната ... :D
Посмях се от сърце ...
Поздрави!