Добруджа Police

Добруджа POLICE

      Връщахме се с един приятел от риболов на Дуранкулашкото езеро. Аз карах. Беше адска добруджанска августовска жега и бяхме свалили прозорците за някакво проветрение. Да, това бяха 90-те години на 20-ти век и за автоклиматик не че не бяхме чували, чували бяхме, но май не бяхме виждали. Въздушният поток шумеше и блъскаше потните ни лица без да донася очакваната хладина. Около шосето се ширеха поля и тук там, като мираж се забелязваха труженици, които даже и в този страшен пек размахваха като байраци големи мотики и бъхтеха с тях сухата земя. Няма спор, добруджанците са издръжливо племе.

       Трафикът не беше голям и далеч напред се виждаше как нагретият въздух трепти унасящо над правото опнато шосе. И аз се бях унесъл леко, когато изведнъж от сянката на едно хилаво крайпътно дърво изскочи полицай с недвусмислено размахана палка. Набих стреснато спирачка и отбих на банкета. Полицаят важно се приближи и се представи.

      - Документите, моля!

Трескаво затърсих изисканите документи. Всичко ми беше наред, не карах бързо, автомобилът беше напълно изряден, но в такава ситуация човек се чувства все някак гузен под строгия поглед на блюстителя на реда. Полицаят прегледа критично подадените документи, изсумтя разочаровано, неоткрил недостатъци и ми ги върна. Погледна варненския номер.

      - Къде сте ходили?

      - Ами, за риба, на Дуранкулашкото езеро.

      - Хм, а каква е тази пушка отзад?

    - Пушка ли? – подскочих аз. – Аа, това ми е калъфът с въдиците. – Бях го сложил на задната седалка, защото в багажника не се събираше. Калъфът беше от черен промазан плат и наистина приличаше на оръжеен.

      - Я изкарай да го видим.

Слязох от колата и отворих задната врата. В същия момент моят спътник също реши да отвори вратата си, вероятно за проветрение.

     - Стой! – кресна полицаят. – Никой да не мърда! – И двамата замръзнахме. – Ти, затвори вратата и стой в колата. Ти – посочи мен – извади калъфа бавно.

Междувременно, вторият полицай, който досега стоеше в патрулката, се приближаваше, привлечен от суматохата. Беше по-млад от първия и гъзарски беше килнал фуражката си на главата. Извадих внимателно калъфа от колата, отворих го и показах въдиците на полицая. Той ги разгледа, опипа ги подозрително и ми ги върна.

      - Добре, сега отвори багажника.

Заобиколих колата и отворих широко багажника. Двамата проверяващи се надвесиха взискателно над него.

     - Аха – грейна старшият – а това какво е? – Сочеше към навитата на руло гумена лодка в левия край на багажника.

      - Как какво, това е гумена лодка – смънках аз.

    - Оппа, а ти знаеш ли, че риболовът с лодка в сладководни водоеми е забранен – ликуваше органа на властта. Изражението на лицето му издаваше нескрито задоволство. А сега де. Така беше наистина. Мозъкът ми трескаво работеше. Да!

      - Ами гледай сега – започнах аз, също минавайки на ти – Лодката я носим, ако няма риба на езерото, да се пробваме на морето. Там не е забранен риболовът с лодка, нали така?

Полицаят ме гледаше със стиснати устни и присвити очи. Ще те пипна аз – говореше всичко в изражението му. Направи няколко крачки около колата и отново се върна при багажника.

      - Триъгълник, пожарогасител, аптечка, имаш ли?

      - Имам, разбира се.

      - Давай да ги видим.

      - Ама ... как така, те са най-отдолу ... – Погледнах отчаяно към препълнения с тъкъми багажник.

     - Не ме интересува. Вади ги, иначе глоба – подсмихваше се победоносно старшият.

Няма как, примирено започнах да вадя багажа – палатка, лодка, кофи, раници и прочие. Най-накрая стигнах до дъното, където е резервната гума и извадих изисканите атрибути. Двамата ги прегледаха внимателно, провериха дали пожарогасителя има стикер за преглед и като не откриха пропуск, се дръпнаха назад.

    - Айде прибирай – великодушно изпръхтя полицаят, доволен, че съм си намерил майстора. Заех се да връщам инвентара под доволните им погледи. Целият бях станал вир-вода от пот.

      - А рибарски билет имаш ли? – Това дойде от младшия полицай.

     - Да! Точно така! – изрева победоносно старшият и тупна одобрително другия по рамото – Я да ти видим билета!

Младшият се изпъчи гордо. Звездата му беше изгряла. Само че и тук не можеха да ме пипнат. Бръкнах в раницата и извадих рибарския си билет. Старшия го пое, без да ме изпуска от поглед, прегледа го и ми го върна мълчаливо. Прибрах си го обратно.

      - А риба хванахте ли? – Веднъж блеснал, младшият беше неудържим.

      - Хванахме.

      - И къде е рибата?

      - Ами ... пуснахме я.

      - Каквоо? – Подскочи старшия. – Как така я пуснахте?

      - Ами така, ние я ловим за удовоствие и после я пускаме.

Полицаят се олюля невярващо. Облещените му очи издаваха културен шок.

      - Давай! – Дръпна той младшия за ръката. – Давай да се махаме, че аман от ненормалници!