ДОКОСВАНЕ                                                                                      

Винаги когато погледнех към окачения на стената двуостър меч в кания от камилска кожа с чудесни инкрустации ми минаваше мисълта поне да се опитам да опиша  едно мое преживяване в Сахара, за същината на което знаяха само двама изключителни мъже - единият властен, с твърд като кремък характер,  другият - с неотразима вътрешна сила и неразгадаемо благородство. Колебанията ми продължиха години. Не само защото случилото се надхвърля нормалните човешки представи  и  основната част от хората така и няма да могат да го приемат като реален факт, но най-вече, че случилито е много  и то болезнено лично.

Накрая, след двайсет години все пак го написах, нопредимно за себе си.

Началото е много интересно, но и доста дълго, затова ще започна от самия край на този, наистина невероятен за нормалните човешки възприятия случай, за който и аз самият нямам никакво сносно обяснение, освен  някакви мъгляви предположения.

                                                    *   .   *

Пътувах в Сахара с отлично екипиран за целта “Лендровър”. Придружаваше ме един от най-добрите познавачи на тази част на Сахара и добре известен сред местните племена - номадът Али

Колата шофирах азно това не ми пречеше да  наблюдавам това, което пустинята милостиво разкриваше пред нас. Понякога  Али ми посочваше някое место и ми казваше да го заобиколя. И сам разбирах, че става въпрос за подвижни пясъци, но имаше един случай, при който като нищо бих затънал в тях, ако не ме беше предупредил навреме.

Възхищавайки се на прекрасната гледка пред нас, случайно погледнах наляво. На няколко стотин метра от нас, в подножието на една голяма дюна, видях обърнат на лявата си страна автомобил. Без даже да мисля, веднага завих към дюната.

Когато пристигнахме при нея, видяхме зад волана на колата млад мъж с кървящо лице. Много внимателно, макар и трудно, успяхме да го освободим от затисналите го смачкани ламарини, изнесохме го от колата и го сложихме легнал на задната седалка на нашата кола. Мъжът беше жив, но в безсъзнание. Извадихме забитите по главата и тялото му парчета от строшените стъкла, промихме раните, сериозните от които превързахме  Същото направихме и с раната на левия му крак, която беше дълбока и кръвта от нея почти шуртеше. Когато приключихме с тези манипулации, той отвори очи и започна да стене. Погледна ме и явно разбал, че съм чужденец, попита на перфектен френски какво се е случило с него. Обясних му набързо и го попитах къде да го закараме. Каза си името и обясни, че е син на един от вождовете на местните племена. Али вече беше го познал и каза, че знае къде трябва да го отведем. Той  пое волана и с максимално възможната за  терена скорост потеглихме към мястото, където се намираше племето му.

Беше ясно, че сме пристигнали непосредствено след катастрофата и че ако беше останал в това състояние още няколко часа, раненият бе обречен на сигурна смърт и то не от раните си, а от загубата на кръв.

После разбрах, че преди години, един богат френски изследовател прекарал почти година с племе туареги, като през цялото време споделял изцяло начина им на живот, без да ползва каквито и да било постижения на модерния свят, с изключение на една радиостанция, която включвал много рядко.  Станал близък приятел с вожда, чийто син толкова обикнал французина, че не се отделял от него.

Пиер (така се казвал французинът) нямал деца и също обикнал сина на вожда като собствен син. Когато дошло време да напусне племето, той предложил на вожда синът му да замине да учи, ако не в Париж, то поне в Рабат или Тунис. Бащата, след многото разговори, макар и с неудоволствие, приел предложението. Така Пиер и младежът заминали за Рабат. Французинът поел цялостната издръжка по обучението. След години синът се върнал при племето си с нов “Лендровър”– подарък от Пиер. Същият, с който беше катастрофирал при каскадьорско шофиране странично по дюната, до която го намерихме.

Надвечер пристигнахме в стана на туарегите. Когато става въпрос за залез в пустинята при липса на пясъчна буря, отново и отново установявам , че ми липсват необходимите изразни средства. Това е някаква наистина вълшебна картина, която според мен не може да бъде нарисувана от земен художник. Единственото, което мога да кажа, е... великолепие.

Прескачам посрещането, благодарностите от страна на вожда и цялото племе за спасяването на младежа, както и описанието на стана  на туарегите.Само ще добавя, че освен

Известни със своята смелост, издръжливост и упоритост, много от племената в Сахара се отличават и с изключителната си гостоприемност и щедрост към хората, които по една или друга причина са приели като приятели.

Естествено, аз бях почетен гост на вожда  и наистина  гостоприемството, вниманието  и уважението, което ми бе оказано, бяха толкова искрени и сърдечни, че  просто бях изумен.

Настроението беше отлично. Оказа се, че синът на вожда, който също присъстваше на вечерята, наистина е вън от опасност и се е отървал с натъртвъния и със сравнително дълбоки, но не опасни за живота му наранявания, особено по левият му крак.

След вечерята и дългите разговори (тогава научих за Пиер и как е станала катастрофата), когато другите присъстващи и Али  тръгнаха да си лягат,  вождът ми даде знак да остана. Помислих, че просто иска още да си поговорим (говореше френски, макар и слабо) и с удоволствие се върнах на мястото си. Но скоро разбрах, че причината е съвсем друга.

При нас влезе старец с  много дълга бяла брада и лице на светец, което не може да се  забрави. Вождът ме посочи и започна да му говори нещо на техния език, от който  знаех само отделни думи, поради което нищо и не можах да разбера.

Старецът кимна с глава в знак на съгласие, погледна ме с дълбоките си хубави очи и се усмихна. Никога няма да забравя тази усмивка и неговия проницателен поглед. Изпитвах странното чувство, че погледът му прониква в мен, но в същото време не изпитвах никакво безпокойство.

Седна мълчаливо от лявата ми страна и внимателно взе с  лявата си ръка моята лява ръка. Просто всичко беше ляво. Стори ми се, че сякаш електрическа дъга преминава през ръцете ни. При този допир, почувствах и някакво невероятно успокоение и прилив на сила, а сетивата ми се изостриха до крайност.

Старецът отново се усмихна, пусна ръката ми и с двете си ръце хвана  главата ми. Бавно и внимателно я привлече към себе си, докато допря челото ми до неговото. Помислих, че това е някакъв ритуал и с нетърпение очаквах неговото продължение. Но още с  допирането на челата ни почувствах нещо, което не може да се опише.

След около минута, пред очите ми започнаха да се сменят различни картини, но живи. Те не бяха като на филмова лента, а картини в някакви рамки, в които имаше движение и живот. В някои от тях видях спомени от детството ми,  в други пък събития от по-късен период от живота ми, в които съм участвал или  пък, на които съм бил свидетел. Даже гледайки тези живи картини намирах отговор на въпроси, които години наред си бях задавал. Имаше и картини, които не ми говореха нищо, но не знам защо бях сигурен, че това са неща от бъдещето, което след време частично се потвърди.

Когато тези живи картини престанаха да се явяват, разбрах, че старецът ми говори. Но говореше, без да си отваря устата или да издава някакъв звук. Най-странното беше, че разбирах това, което ми “казваше”. Аз започнах да “говоря” по същия начин. Разговорът беше толкова невероятен, че започнах да си мисля, че или сънувам, или съм хипнотизиран, или упоен, или най-малкото, нещо не съм в ред. Обаче не беше нито едно от четирите.

Отворих очите си, които не знаех кога и защо бях затворил и видях ясно красивите му  проницателни очи, брадата му, всичко намиращо се от двете ми страни, чувствах всяка част на тялото си. Дори пипнах крака си и усетих допира. Тогава какво ставаше с мен?

Погледнах към вожда, но той продължаваше да стои на мястото си, неподвижен като статуя. Значи би  трябвало да не е сън или хипноза. Тогава какво? Исках, но не можех да намеря отговор.

Толкова ми се искаше веднага да запиша всичко, което ми каза старецът, но нямаше как - оставаше да го запомня. Разговорът продължи около трийсет минути, или поне на мен ми се стори толкова. После отдръпна главата ми, свали ръцете си от нея, усмихна се с неповторимата си усмивка, погали ме по главата и стана. Погледна вожда, кимна му с глава и излезе без да каже и дума. Аз продължавах да стоя неподвижно, мислейки усилено за това, което се бе случило. Спомнях си картините, “немия” разговор, всичко.

Когато погледнах към вожда, той стана, дойде при мен, усмихна се, сложи ръка на рамото ми и каза:

“Време е да тръгваме. Готов ли си?”

“За какво трябва да съм готов? Къде ще ходим по това време?”, започнах мислено да си задавам въпроси, но не ги казах гласно и без да разпитвам, отговорих:

 “Готов съм. Да тръгваме.”

“Можем да тръгнем и с камили, но разстоянието е голямо и няма да успеем да пристигнем навреме, затова ще е по-добре да отидем с колата.

“Добре.”, отговорих и двамата с вожда излезнахме от шатрата.

Тръгнахме към лендровъра.  За всеки случай имах резервен ключ, окачен на врата ми, но не стана нужда да го използвам - Али беше оставил неговия в контактния ключ.

Качихме се в колата – аз на шофьорското място, а вожда до мен.

“Ще ни трябва ли оръжие?”, попитах и посегнах към жабката да извадя пистолета, който Али ми беше осигурил.

“Не, не ни трябва, даже не го докосвай!”, отговори спокойно вождът.

Запалих двигателя и го попитах накъде да карам, но той се усмихна и каза, че аз знам накъде трябва да се движим. ??? Да си призная, у мен има голяма доза авантюризъм, ако не и прекълена и без  много много  да мисля, приех предизвикателството. Тръгнахме в посоката, към която беше обърнат автомобилът. По  време на пътуването не разменихме нито дума повече.

Само този, който е пътувал нощем при пълнолуние в Сахара, и особено в тази й част, може да си представи какво значи това. Просто имаш чувството, че някакъв гениален художник от друг свят е нарисувал тази вълшебна картина и по непонятни причини я е оставил, или просто я е забравил в пустинята.

По едно време пред нас започна да се очертава огромен смътен силует и колкото повече го приближавахме, толкова очертанията му ставаха по-ясни.

“Аха, това е мираж, виждал съм вече какви ли не.”, помислих си почти развеселен, но веднага се сетих, че не съм чувал за миражи нощно време.

Явно, това не беше видение, а чиста реалност. И наистина, с приближаването започнах все по-ясно да виждам нещо като гигантски пресечен конус, едва ли не цилиндър. Оказа се ,че това е скално образувание, каквито наистина има в тази част на Сахара.

“ Пристигнахме. Трябва да спреш.”, каза вождът. Бяхме на около стотина метра от скалния   “пресечен конус”.

Когато излязохме от колата,  вождът каза:

“Сега трябва да се качиш горе.”

“Ти няма ли да дойдеш?”

“Не, трябва да отидеш сам.”

Погледнах към стръмните, почти отвесни скали и попитах:

“Откъде мога да се кача толкова високо?”

“Не знам. Но това няма да е проблем за теб.”

“Тогава откъде знаеш, че ще успея да се кача?”

“Не го знам. Знам само, че трябва да повярваш в това. Останалото наистина няма да е проблем.”

Сетих се за “немия” ни разговор със стареца, но колкото и да напрягах паметта си, не можах да си спомня нищо. Просто целият ни разговор, с изключение на няколко от споменатите картини, беше изтрит от паметта ми.

Вождът ме потупа по лявото рамо и спокойно каза:

“ Не забравяй, че през цялото време,  от този момент до връщането ти обратно тук, не трябва да допуснеш каквото и да е чувство на страх. Не се притеснявай, че ще изпиташ неподозирани от теб преживявания и чувства. Но страх в никакъв случай!” 

“В това можеш да бъдеш сигурен. Само да се справя с изкачването.”, отговорих убедено.

“ На война , като на война” казах си смело и тръгнах.

Но колкото повече приближавах до “конуса”, толкова по-добре виждах, че скалите са много стръмни. Сякаш това бяха стените на някаква загадъчна, непревземаема крепост, но изградена не от човешка ръка, а от неуморната хилядолетна дейност на природата.

Не само че никога не съм бил катерач,  но не съм проявявал и най- малък интерес към този спорт. Естествено, не разполагах даже и с най- елементарни пособия за катерене по каменни стени. Въпреки това продължих учудващо спокойно напред. Спрях чак когато пристигнах в подножието на това необикновено, но реално  съществуващо скално образувание. 

Стори ми се, че вдясно наклонът  като че ли е по- полегат и поисках да тръгна нататък, но не направих нито крачка. Почувствах, че нещо или някой поиска да се обърна наляво. Сетих се за сядането на стареца от лявата ми страна, за това, че се държахме за левите ръце, но нищо повече. Тръгнах в тази посока и ...  се озовах  горе.

Как, откъде и за колко време съм се качил  нямах каквато и да е било представа, дори някакво предположение – дори не си спомнях и крачка от изкачването.

Като се убедих, че е безсмислено да продължавам да търся обяснение на въпрос, който, явно, ще си остане без отговор, реших, че много по-полезно би било да разгледам обстановката, в която бях попаднал.

Пред мен се разкри нещо като плато -  равно, осеяно с малки и големи черни камъни и нищо друго, - нещо като лунен пейзаж. Видях един голям камък, който от едната си страна беше равен, почти като шлифован. Макар и неясно, видях много странни знаци и фигури, изгравирани по тази гладка плоскост.

„Дали пък това не са архаични тифанари- писмеността на туарегите, изгубеният ключ за разчитането на която дори не знам дали е намерен?, запитах се и започнах да разглеждам знаците. Само бях чувал за тази писменост и с това приключваха знанията ми по въпроса. Такива знаци и фигури, но в много по-голям мащаб, вече бях виждал и на други места из пустинята, но тук?!

Докато с изумление разглеждах тези загадъчни знаци и фигурки, отново се яви странното чувство, че някой леко ме натисна по раменете, като че ли иска да легна. Без ни най-малко притеснение, легнах до камъка с разперени ръце и се загледах в небето. Това, което виждах и чувствах, беше наистина неописуемо – небето, огромните звезди, луната, малките перести облачета, абсолютната тишина. След време многократно се опитвах да го опиша, но резултатът оставаше един и същ – само пълно със смачкани листове кошче. Тогава разбрах, че възможностите на човешките изразни средства, или поне моите, са твърде оскъдни, за да се опишат подобни картини и накрая се отказах от по- нататъшни опити.

Продължавах да лежа по гръб с разперени ръце и ми се струваше, че звездите са толкова близко, че ми се искаше да ги погаля. Изчезна и последното чувство на умора и напрежение, обзе ме някакво непознато досега спокойствие. Мислех си за вожда, за стареца и за изтрития от паметта ми разговор с него, за изкачването на това високо плато, от което не помнех дори и една стъпка. Мъчех се да си дам  някакво, макар и най- елементарно обяснение за всичко това, но отново никакъв резултат. Просто нямаше за какво „да се хвана”. Сънища, кошмари, хипнози, болен или временно намиращ се в някакво екстремно състояние мозък и др. подобни, не ми вършеха работа и накрая, разбирайки безсилието си, се отказах от по-нататъшно търсене на обяснение.

“Защо не приема, че всъщност най-важното в момента е, че се чувствам в отлична физическа и душевна форма, мозъкът ми е в ред и действа като светкавица, напълно съм спокоен. Вярно е, че се намирам в някаква загадъчна и необяснима,  но  за сметка на това пък напълно реална ситуация. Верен е и фактът, че не знам кога и  как ще изляза от нея, но странното е, че това не ме тревожи. А щом не ме е страх и ми харесва, я да се поразходя малко наоколо, може пък да открия още нещо.”,  реших  накрая.

И вече исках да стана, когато почувствах как някой много леко и внимателно легна до мен от лявата ми страна, сложи главата си на рамото ми, притисна тялото си до моето, а главата си до лицето ми. Косите нежно галеха бузата ми, а една ръка - лицето ми. Поисках да се обърна, но същата ръка нежно ми даде да разбера, че не трябва да го правя.

А и нямаше нужда да се обръщам -  вече чувствах с всяка  клетка познатото тяло на жената, легнала до мен, всяка негова извика, нежността на милващата ме ръка, аромата на разпилените по лицето ми коси.

Сам се учудих, че въпреки ситуацията, в която бях попаднал, колкото и да беше  екстремна и изумителна, не чувствах никакъв страх или най-малкото някакво притеснение. Напротив, обзе ме  непознато дотогава чувство, което и сам не мога да характеризирам.

“Благодаря ти, че дойде.” каза жената, макар че не се чу  никакъв звук. Също както при разговора със стареца. Може би заради това и не се изненадах.

“Но аз не знаех, че ти ще бъдеш тук.”, признах чистосърдечно.

“ Знам, но можеше и да не дойдеш.”

“ Как няма да дойда, ако някой ми бе казал, че ти си тук?”

“ Просто нямаше да повярваш. Но да оставим този въпрос.”, каза тя и отново погали лицето ми.

“ Съгласен съм, но искам да ти задам толкова много въпроси, че не знам от къде да започна.”

“Знам, и това е напълно нормално, въпреки че и да ти отговоря, не бива да помниш тези отговори или поне не още.”

Отново се сетих за изтрития от паметта ми разговор със стареца и попитах дали мога да запомня това, което си говорим и по-късно да го запиша. Усетих как тя се усмихна и след това спокойно отговори:

“ Изключено, поне за сега.

“А ще има ли друг път, когато ще мога да запомня нещо?”

“Незнам. Но ако изпаднеш в много голяма беда, ще направя всичко възможно да ти помогна.”

Без дори да се изненадам, отговорих:

“Въпреки това нали можем да си поговорим? Поне до тръгването ти ще знам неща, които едва ли някой друг е чувал.”

„Разбира се. Но след моето тръгване ще забравиш целият ни разговор оттук нататък, както и слизането ти от това плато. Ще запомниш само разговорът ни дотук и последните ми думи.”

Единственото нещо, което си спомням сега е, че започнахме да разговаряме и говорихме, говорихме, без да спираме и че чух такива невероятни неща, в сравнение с които, описанията и на най-добрите фантасти и футуролози биха изглеждали като жалки словосъчетания. Нищо повече.

По едно време усетих как тя силно се притисна до мен, целуна ме по бузата и стана.

 “ Грижете се за него и го обичайте. Той винаги ще има нужда от вас.”

Това бяха последните й думи. Понечих веднага да стана и да я последвам, но въпреки усилията ми останах неподвижен. Когато все пак успях да обърна главата си, видях как тя направи знак, че не бива да да я следвам и ... се стопи.

Едва тогава изригна  мъката и започна да ме притиска с огромна сила. Но преди да ме помете като цунами, тя внезапно започна да намалява и скоро отстъпи отново място на някакво пълно спокойствие и увереност.

Все още помнех целия ни разговор и си  мислех какво ли би станало, ако нещата, които чух и разбрах, станеха достояние на нашата цивилизация. Тайно се надявах, че поне една мъничка  частица от тази информация ще се забута в някое недосегаемо кътче в паметта ми, но още щом станах,  разбрах ясно, че човешката памет не разполага с подобни тайници. Целият разговор беше изтрит - останаха само първите изречения,  последните й думи и чувството за влага  по рамото, на което бе плакала.

След това нахлуха спомените, които ме запратиха толкова години назад, че почти забравих къде се намирам.

В далечината вече започваше леко да просветлява и отново почувствах, че нещо ми подсказва да тръгвам. Поех по обратния път, без всъщност да знам от коя посока съм дошъл. Вървях много бавно, стараейки се да запомня всяка крачка по пътя в най-малки подробности и ...  застанах пред вожда. От слизането, както стана и с изкачването, не остана никакъв спомен.

Вождът дойде при мен, потупа ме безмълвно по рамото, след това се качихме в колата и поехме обратния път към племето, без да пророним и дума.

В началото на стана ни чакаше старецът с познатата ми вече усмивка. Спрях колата и ние с вожда слязохме от нея. Отидох веднага при стареца.

“Срещна ли я?”- попита той, прегърна ме, погали ме по главата и без да чака отговор, бавно се отдалечи.

Той  знаеше всичко. Понечих да го спра, да го питам за хиляди неща, но той, без да се спира направи знак - не бива! Гледах как се отдалечава и мъка задави гърлото ми. Обърнах се към вожда, но той вече бе тръгнал към стана на племето си. Продължих да гледам след двамата, докато не ги загубих от погледа си. Останах сам с разбърканите си мисли и отново обзелата ме мъка.

Когато започнах да „идвам” на себе си се върнах при колата, качих се и потеглих към стана на туарегите. Слънцето вече се показваше на хоризонта, хората ставаха от сън – новият ден започваше.

Али ме посрещна и остана безкрайно учуден, когато му казах, че няма да продължим по предвидения маршрут, а ще се върнем обратно. Видях как се натъжи и побързах да го успокоя, че независимо от това, той ще получи цялото си възнаграждение.

“Не е за парите. Не знам защо, но за първи път ми се случва да се привържа към някого толкова бързо. Сигурен съм, че ти си много добър човек. А и исках да ти покажа толкова неща от пустинята, които ти не си виждал, или не си разбрал досега.”, развълнувано каза Али.

“Благодаря ти, приятелю, ти си прекрасно момче и аз винаги с удоволствие ще си спомням за теб. Що се отнася до прекратяването на плануваното пътуване, то няма нищо общо с теб. Просто се случи нещо и затова бързам да се върна, за да видя сина си.”

“Сигурно е така. Видях как шаманът те прегърна - нещо, което според хората от племето, не е правил с никого досега.”

Разбрах, че става въпрос за стареца и мъката отново ме притисна.

Когато се посъвзех, се обърнах към Али:

“Дай да видим какво ще ни трябва за обратния път.”

Оставихме на туарегите излишните  запаси от храни, бензин и медикаменти, предвидени за непропътувания маршрут и се подготвихме за тръгване. Започнахме да се сбогуваме с нашите домакини. Синът на вожда не ме пускаше от прегръдките си и  ме молеше със сълзи на очи да му погостувам поне още няколко дни. Много ми се искаше да остана и то за много по-дълго време, но не го направих. Имах някакво странно чувство, че трябва да тръгна обратно.

Огледах се за вожда и го видях  далеч от скупчилите се около нас хора. Стоеше неподвижен като някаква митична статуя. В лявата си ръка  държеше нещо дълго и тъмно на цвят. Тръгнах нататък, без някой да ме последва. Когато отидох до него, с изненада видях сълзи в очите на този сякаш излят от бронз, закален от суровия скитнически живот, мъж. Той ме прегърна силно, пожела ми добър път и ми каза, че би било най- добре да  забравя всичко, което съм преживял тук, както и  да не  назовавам никакво име на човек от племето. Подаде ми меч или по-скоро огромна кама в кания от гравирана камилска кожа и без да се обръща назад, си тръгна.

“Вожде, кажи ми само едно нещо. “ извиках  след него, но сам не чух гласа си, а той продължаваше да се отдалечава бавно, без да се обърне нито веднъж.

Обзе ме непосилна тъга. Продължавах да стоя все така  зашеметен и се чувствах като осиротял. Бях разбрал, че никога вече няма да видя нито този изключителен мъж и невероятен приятел, нито белобрадия старец. Разбрах и простата истина, че досегашната ми представа за приятелство е била твърде далеч от истинските критерии. Аз познавах тези мъже по-малко от денонощие, но и сега, след толкова години, не мога да говоря спокойно за тях, защото чувствата, които изпитвам, просто ме  задавят. 

Извадих меча от ножницата му и веднага нещо озари очите ми. Разбирах ясно, че това беше отражението на лъчите на изгряващото слънце в лъскавото острие на меча, но скоро почувствах, че започвам да се съвземам от връхлетялата ме изпепеляваща мъка.

Али запали двигателя и ние поехме обратния път. Хората от племето дълго ни махаха безмълвно с ръце, но колкото и да се взирах, не видях нито вожда, нито стареца. Те вече се бяха сбогували с мен.

Не можех да си наложа да не мисля за това, което се бе случило, но не се и опитвах. Бях затворил очи и си припомнях всичко в най-големи подробности, но щом стигнех до “забранените” и безвъзвратно изтрити от паметта ми моменти, отново и отново изпитвах огромното съжаление, че не е останало поне нещичко от тях.

Може би то щеше да ми помогне, макар и частично, да си отговоря на част от безбройните въпроси, които ме вълнуваха? А може би е по-добре да не знам тези отговори?  Може би наистина не бива да споделям с когото и да било това, което се случи? Може би вождът беше прав, като ми каза да се опитам да забравя случилото се? Може би и старецът е бил прав, като каза, че не трябва да питам за ...? Може би....а може би ние не сме това, което си мислим? .....??

-      “  -

Синът ми, на когото се бях обадил от летището в Мюнхен кога се прибирам в Регенсбург, вече ме чакаше нетърпеливо на улицата. Беше толкова радостен, че направо се хвърли върху колата. Паркирах в гаража, двамата взехме багажа и влязохме в къщата. След новите прегръдки и целувки, започнахме обикновения за подобни случаи разговор.

Баба му Нели беше приготвила масата, отрупана с какви ли не вкусотии, но той не искаше и да помисли  за ядене, преди да види какво съм му донесъл. За да е сигурен, че няма да забравя нещо, изсипа целия багаж в средата на хола и започна щателна проверка, придружена от радостни викове, когато отделяше настрана, това, което бе решил, че е за него.

Внезапно замлъкна. Беше видял меча. Гледаше го, без да мръдне. После го взе внимателно, загледа се развълнувано  във фигурите на кожената му ножница, понечи да го извади, но се отказа и с въздишка, която не можах да си обясня, го върна на мястото му. След това обаче със същото усърдие се зае с проверката на багажа.

Зарадва се много на подаръците, но най- много на компютърните игри, които му купих от летището в Мюнхен (беше само на девет години). Явно, че трябваше веднага да се отиде в неговата стая, за да се пусне първата игра. Изборът обаче никак не бе лесен, тъй като и трите игри, които му бях донесъл, бяха съвсем нови и никой от другарчетата му не ги беше играл. Накрая проблемът беше решен, компютърът пуснат и първата игра започна.

Толкова му се радвах, че просто не можах да изляза от стаята му и реших да остана до него. Легнах на леглото му с разперени ръце и с удоволствие слушах виковете му – радостни при успех и недоволни при несполучлив ход.

В един момент той напусна компютъра, дойде до леглото и легна до мен. Сложи главата си на рамото ми, прегърна ме и започна да плаче. Плачеше и не преставаше да повтаря: “Мамо, мамо, обичам, те мамо”.

Лявото ми рамо стана мокро от сълзите му.

Майка му беше починала преди повече от две години в Регенсбург от рак.

Едва след повече от година разбрах последните думи казани от майка му на платото в пустинята - те се отнасяха за мен, сина ни и втората му майка.

Спомних си и думите й: “Но ако изпаднеш в много голяма беда, ще направя всичко възможно да ти помогна.” И след години наистина го направи...

???!!!...