От време оно Дима съществуваше в къщата, която приживе, самият той построил. Годините минават бързо, когато си щастлив, а Дима беше най-щастливото духче на двата свята.
Домовикът имаше и своите любимци през дългото си екзистиране. Малката Анастасия — природозащитничката, малкия Алексей — конструкторът и така нататък и така нататък. Дима можеше с часове да седи и да си спомня за чудесните деца, израсли под покрива му. Разбира се, с минаването на годините невръстните го забравяха, достигнали оная определена точка на зрялост, когато всичко що не може да се види и пипне се превръща в детска приказка.
Прекрасното си битие Дима водеше до онзи злочест януарски ден, когато в имението се настани последният му потомък.
Иван Орлов нямаше жена, нямаше дете, нямаше даже куче. Висок, кльощав, с дълга мазна коса и остър нос. Черните очички на гореспоменатия шаваха из къщата, подобни на хищна птица, готова да заграби, каквото види.
Дима веднага разбра, че го очакват дълги години, през които да не се з ...