От време оно Дима съществуваше в къщата, която приживе, самият той построил. Годините минават бързо, когато си щастлив, а Дима беше най-щастливото духче на двата свята.

Домовикът имаше и своите любимци през дългото си екзистиране. Малката Анастасия — природозащитничката, малкия Алексей — конструкторът и така нататък и така нататък. Дима можеше с часове да седи и да си спомня за чудесните деца, израсли под покрива му. Разбира се, с минаването на годините невръстните го забравяха, достигнали оная определена точка на зрялост, когато всичко що не може да се види и пипне се превръща в детска приказка.

Прекрасното си битие Дима водеше до онзи злочест януарски ден, когато в имението се настани последният му потомък.

Иван Орлов нямаше жена, нямаше дете, нямаше даже куче. Висок, кльощав, с дълга мазна коса и остър нос. Черните очички на гореспоменатия шаваха из къщата, подобни на хищна птица, готова да заграби, каквото види.

Дима веднага разбра, че го очакват дълги години, през които да не се занимава с хазяйствени дела. Не хареса този господин и толкоз.

Нижеха се дните, а меланхолията на домашния дух растеше ли растеше. Иван едва ли щеше да си намери спътница в живота. Прекалено затворен и вглъбен, последният представител на рода… щеше да си остане последен.

Чу се вик — страшен, грозен вик. Дима стигна до прага на мазето, ала нещо го спираше да премине през масивната метална порта. Не искаше да види, това, което знаеше, че ще види…

Стенания, крясъци, молби и накрая тишина. Тишина, по-страшна от всеки шум. Дима остана до вратата, не знаейки, какво да стори. С пукването на зората от мазето излезе Иван… сам-самичък. Погледна, сякаш право в очите на духчето, усмихна се с вид на преяла котка и се запъти към спалнята си.

Дима започна да се задушава, метафорично разбира се, от цялата тази история. Нямаше с кого да сподели, нямаше на кого да се оплаче, но най-важното — нямаше от кого да поиска съвет. Вярно, не искаше да се превръща в зъл дух, ала как да позволи на Иван, да измъчва невинни люде?

В същото време, проблеми много. Дори злите духове нямаха право физически да нараняват живите. Можеха да погаждат по някой номер — да изпилят краката на стола, да изцапат посудата, да окалят цялото пране… Но едва ли два-три мръсни чаршафа щяха да накарат потомъка му да спре пъкленото си деяние, да се покае и да си иде.

Домашният дух съвсем загуби малкото си останало спокойствие. Клетници се будеха и стенеха зад стените, които Дима още не смееше да отвоюва.

Много пъти достигаше до входа на мазето, много пъти се опитваше да влезе, много пъти се връщаше на тавана, огорчен и покрусен. Бяха нужни месеци да победи сам себе си, но накрая успя!

Помещението се оказа напълно преустроено — огромно, бяло и стерилно. На духовете не им трябва светлина, за да виждат в тъмното, тъй че Дима започна своето изследване. Заслуша се в дишането на поне три живи същества. Тръгна бавно към стените, където в малки клетки, на тесни легла дремеха хора, проплаквайки в съня си. Сърцето на Дима се сви от мъка. Трябваше да стори нещо, даже това да го заклейми като лош домашен дух.

Минаваха му доста планове през главата, ала номерата, които погаждаше на Иван, не даваха резултат. На първо повреди най-горното стъпало, та потомъкът да се спъне, падне и съответно да си счупи главата. Добре, ама Иван оная сутрин слизал бавно, хванат за парапета и веднага установил повредата. Дима преряза спирачките на колата. Потомъкът се прибра здрав и читав, от неделния пазар, без автомобила — явно го оставил в близкия сервиз. Времето летеше, а домовикът претърпяваше провал след провал.

Поредният отвлечен се оказа малко дете, на не повече от дванадесет-тринадесет години. Чашата преля! Стига вече! Орлов трябваше да бъде спрян — веднъж и завинаги!

С първите слънчеви лъчи, Иван видимо доволен и щастлив, се промъкна под завивките на огромната си спалня и заспа дълбоко, похърквайки блажено. Злоба и решителност се отразяваха в жълтите очи на Дима, но колебанието все още го възпираше. Какво ще стане с него, когато престъпи неписания закон на двата свята? Къде щеше да се озове душата му? Дали постъпва правилно? Въпросите, които го мъчеха и на които не можеше да си отговори, буквално се удряха в главата му, причинявайки почти реална болка.

Ала въпреки своите дилеми и страхове, Дима стисна възглавницата, вдигна я бавно и я постави на лицето на своя потомък. Същият започна да рита с крака, да маха с ръце и да се извива като змия. Напразно, домашните духчета бяха къде-къде по-силни от живите. Минутите, през които Иван се опитваше да се спаси от палача си, бяха най-дългите мигове в цялото съществуване на Дима. Никога и никого не бе наранявал, та той и на мравката правеше път… а сега хладнокръвно и в пълно съзнание, отнемаше живот.

След цяла вечност, ръцете се отпуснаха и Иван Орлов застина.

Странно, но не се случи нищо. Дима не изгоря в пламъци, Рогатия не го хвана за гушата, земята не се продъни под краката му.

Пълна апатия и празнота изпълниха всяка частица от „доброто“ духче. То се затвори на тавана и остана там, надявайки се съвестта му да го намери и порицае…

В един момент, незнайно защо и кога, се изправи и погледна през тесния прозорец, право към градината.

А там…

Иван…

Та Орлов трябваше вечно да ври в казаните, докато демоните го ръчкат, с острите си вили.

— Защо? — попита Дима, за пръв път застанал реален пред своя омразен потомък.

— А, Дмитрий Петрович! — поклони се театрално Иван.

— Защо?

— За жалост, явно не се погодихме добре, а? — поклати глава новият дворник. — Виждате ли, Дмитрий Петрович, аз съм… хъм, тоест бях… учен, разработващ ваксини. Методите ми, не се харесаха на някои мои колеги и реших да продължа самостоятелно опитите си. Трябваха ми хора, които така или иначе умираха… признавам си, някои пациенти не довеждах по тяхна собствена воля. Но, успях! Сътворих универсалното лекарство…

— Проблемът е, Дмитрий Петрович, че изминаха пет месеца, откакто Вие отнехте живота ми. Пациентите ми, останали без храна и вода, вече със сигурност са предали богу дух. А универсалното лекарство, ех… да… не пазех записки и проби, от страх, че могат да бъдат откраднати…