Допир на стоножка
Докосва лицето ми. Прокарва пръсти по тялото ми. Минава през главата ми, спуска се по раменете и стига до петите ми. Всъщност, влиза през сърцето ми и после се разлива в мен с кръвта, която то изпомпва.
Щастие. Влива се в кожата ми, попива в порите ми, в гънките от студенина, полепнала по лицето ми от кратките часове, убита отдавна, любов. Влива се. С цялата си мощ. Аз съм устие. Не, аз съм делта. Извира отвсякъде и водите му се разливат в душата ми.Топли. Стопяват ледените остатъци от разочарованията, блъскащи се безочливо в разпокъсаното ми, като стара дрипа, сърце. И ставам чиста и изпълнена. Нова. В този миг съм пълноводна река. В мен пътуват стотици плавателни съдове, превозващи красота. Тя е стоножка. Полазва ме цялата и се разхожда по мен. Преди се страхувах от нея. От тръпките, които ме побиваха при допира й. Но днес я целувам. Усмихвам й се.
Преглъщаш ме. На големи глътки. Моля се да не се задавиш, за да те има, когато отпивам от теб. Попиваш ме. Притискаш дългите си, нишести пипала в тялото ми, които полепват по него като намазани с лепило. Не искам да се отскубват.
Полазвам те. Сега аз съм стоножка.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ирен Попова Всички права запазени
