Посветено на ...

             Седеше си Бог в неговите селения и скучаеше... Такава скука не беше го застигала от има-няма няколко хиляди години. Разгръщаше Тефтера на Живота, прелистваше страниците ту напред, ту назад, попрочиташе тук-таме. От време на време изсумтяваше недоволно или гневно се смръщваше и избоботваше по някоя попържня. Да не си мислите, че Господ само благи думи хортува. Пази Боже да се ядоса – такива ги реди, че небето се изчервява от срам. Понякога изсумтяваше по едно “М-м-м да-а-а-а-а-а...” и поглаждаше самодоволно дългата си бяла брада, докато си мислеше “Дали да не взема да я махна, отдавна вече не са на мода такива бради... Вече само ония сладури от ZZ Top ми подражават...”.

             Случваше се, докато чете, да избухне в смях. Така гръмогласно се смееше, че птиците млъкваха уплашено...

             Голяма скука. Омръзна му толкова дълго да чака. Да чака Хората да разберат какви трябва да бъдат. Да разберат, че това дето са дарени с разум не е току-така, но и точно с разума си да проумеят, че този божествен дар не ги прави по-големи и по-важни и от най-малката бубулечица, щъкаща по земята. И че разумът им е даден за големи дела, а не да мислят само как да се нахранят, да си построят къща или да си продължат рода – това и мравките го правят, както и всяка друга жива твар.

             Чудеше се какво ли да напише, та да стане по-весела тая книга. Дааа, обаче и от думите му беше омръзнало - толкова много думи, думи, думи -  като се почна от “Искони бе слово”, та до ден днешен – край няма... и за какво – поне в думите да се вслушваха Хората, а то тук-таме някой ще се замисли...

            “Дали да не взема да нарисувам нещо.” Пресегна се Господ, взе един молив и се поогледа  – къде ли да рисува, наоколо няма нито един лист “Тия мои помощници, Ангелите, пак са ми свили листите. И какво ли толкова пишат – сърцето, небето, миличко, пуфенце, ах, ох – все на  любов ги избива. Като рекли любов, та любов. Аман от звезди, луни, въздишки – спиране нямат...”

             Точно в този миг в Господовия офис влетя Свети Петър.

             - Как е, Петре?

             - Никак! – тросна се Светията – Подавам си оставката. Стига!  Край! – и измъкна поомачкан свитък, втъкнат в колана му.

             Господ погледна познатия свитък, погледна и Петър:

             - Този път защо?

             - И този път като миналия! Не мога да се оправя с тия недорасляци – един не отива при Сатанаил да се нареди, всичките при мен – всичките за Рая били. Оня долу си клати краката, а цялата работа за мен. Отгоре на туй и тия, на които не им отключвам Дверите Райски, цялата си злоботия отгоре ми изсипват. То поне заплатата ми да беше по-голяма от Сатанаиловата...

             Светията не спираше да говори, а Господ отегчен, щото тия приказки ги беше слушал от как свят светува, започна нещо да си драска в полето на една страница на Тефтера и дори не слушаше Петровите думи. Драскаше си някакви драскулки и чакаше Ключаря да млъкне. Като свърши Петър с тирадата си, Господ му рече:

             - Чуй Петре, ще ти река това, дето ти го рекох и миналия път по време на Голямото преселение – Н-и-к-а-к-в-и  о-с-т-а-в-к-и! Ясен ли съм? А заплатата ще я оправим, ама трябва и на Сатанаил да я вдигна.

             - Ама...

             - Знаеш го! И друг път съм то го казвал: по щатното разписание сте в един ранг – демек, еднакво сте важни и еднакво е нужна работата ви и затова и заплатите ви трябва да са равни.

             - Ама... - запъна се Свети Петър

             - Няма “ама”! Айде тръгвай, че ако постоиш още малко тук, опашката ще се извие отвъд Млечния път.

             Свети Петър погледна сърдито и тръгна да излиза от офиса, а от звънтенето идещо от голямата връзка с ключове, закачена на колана му, струеше ядовитост и недоволство...

             Господ го изпрати с насмешлив поглед до вратата. Обичаше Петър, нищо, че понякога му лазеше по нервите, а и единствен той имаше смелост така да му говори – с това поне си разнообразяваше ежедневието от време на време ...

             Наведе поглед към Тефтера на Живота и с изненада се загледа в драсканиците си, които направи докато Свети Петър му се оплакваше. В двете полета на страницата, едно срещу друго, между многото важни и нетолкова важни дела, се мъдреха две малки рисунки. Поогледа ги... Е-е-х, поне да бяха рисунки като рисунки, а то драсканици – две човечета някакви, ъгловати, ръбовати... Мъжко човече длъгнесто, несъразмерно и странно, и женско – малко тантуресто и с още по-странна усмивка. Гледа ги Бог, гледа ги, колкото повече ги гледаше толкова по-странни и по-смешни му се виждаха, и като видя че не става за художник се зачуди дали да не ги изтрие – колко му е... Е, да, ама ония пакостници и шегаджии, Ангелите, и гумата му бяха свили...

             След малко Господ се запъти към личните си покои.

             Мина време.

             Съвсем беше забравил Бог за ония двамата. А те през това време как ли не се мъчеха, през писаниците на живота да достигнат един до друг – и понеже все нещо се изпречваше помежду им, все нещо ги разделяше – започнаха да крещят, за да се чуят и да си кажат по някоя дума.  Дълго си крещяха, но така и всички други ги чуваха, а това никак не им харесваше. Не им беше лесно, но след не много време се научиха да си говорят без думи - четяха си мислите - и в мислите си все заедно бяха, а все не можеха да достигнат един до друг...

             Един ден Господ се сети за тях, разгърна страницата и що да види – проточили смешните си  вратове един към друг и Тя, и Той - мислите им прехвръкват в двете посоки, викат се, търсят се, не могат един без друг, обаче помежду им все нещо от живота застава – къде работа, къде други хора,  – и не могат да се срещнат...

             “Ха, аз тия двамата щях да ги изтривам, пък те глей ги к’ви ги вършат – усмихна се Господ - не стига че са оцелели, само малко молива е поизбелял, ами и...”  Позмисли се Дядо Боже...: “Ми да, как няма да се търсят – то като тях други няма – единствени са и ясно е, че само един с друг могат да бъдат. И к’во да ги правя сега?!”  Мисли Господ, чуди се, пак се чуди и пак мисли – не иде вече да ги изтрие, домиляха му такива едни странни и смешни. Да ги събере – добре, ама между тях я колко неща написани застават, как да стане... А те през това време започнаха да му се молят, какво ти молене – пискат и крещят и двамата в един глас:

             - Хайде, събери ни. Не можем един без друг. Без теб не можем да се достигнем, опитвахме какво ли не, обаче все нещо се изпречва. Какво да направим?

Слуша ги Господ, слуша ги и им рече:

             - Аз ли няма да намеря начин, как няма да намеря! Господ-Бог да не ми е името, ако не го направя. Обаче вие трябва да ми докажете, че истинска е любовта ви.

             - А ние дори не сме се виждали...

            - Добре де! Стига сте пискали! Ще се видите, но само за един миг и... Внимавайте! Няма да знаете къде и кога ще се случи. Ако се познаете - не трябва да се поглеждате очи в очи, няма да си  проговаряте на глас, няма да се докосвате... след това...

             -  Какво трябва да направим след това? – писнаха пак и двама в един глас.

             -  Как какво?! Н-и-щ-о!

             -  Ама как така нищо?!

             -  Ей така, н-и-щ-о! (“Очи, които не се виждат, се забравят” – Айде да ви видя... )

             - И колко време така?

            - Колкото трябва. Ако някой от вас наруши правилата...! Айде, сега ме оставете на мира. (Хмм, дано да знаете с какво се захващате, ама като ви гледам, май хич не сте наясно...)

             Направи се Господ, че уж им обръща гръб, но от този момент нататък не ги изпусна от поглед нито за миг. А те мълчаха, всеки в своето си място и само мислите им хвърчаха в двете посоки като книжни лястовици. Какво ли не им праща Господ – други мъже и жени на пътя им да застават, с уж-любов да ги подмамват, с ласкателства да ги сломят, с подигравки да се опитат да ги откажат, да им говорят един против друг, с обещания за пари и слава да ги примамят, болести някакви (е смили се – излекуваха се), инциденти с тях и с техни близки, лицемерни подмазвачи пътя им да пресичат и да се мъчат да ги отклонят, да се мъчат в лъжи и интриги да ги уплитат. Не им спести Господ  всякакви житейски препъваници – сърцата им като с ръждив пирон изчегърта, целите в рани и белези станаха; душите им изръчка, с хастара навън ги обърна... Е-е-х как се забавляваше Господ с тях, много се забавляваше!

             А те двамата – наистина се зърнаха само за миг, познаха се, но както Господ им беше рекъл –  дори не се погледнаха очи в очи и продължиха да теглят хомотите си всеки сам. На чужди приказки вяра не хващат, все един за друг мислят и все повече и повече се искат, и все повече един за друг копнеят. Любовта им вместо да изтънее и избледнее, както често става, когато влюбени са разделени, все по-силна ставаше и все по-малко думи им трябваха, за да се разберат. Времето минаваше, а те започнаха и без думи да се разбират, защото въпреки разстоянието се чувстваха – болките си чувстваха един на друг и силните вълнения на душите си, и трепета на сърцата си... И все по-силно си липсваха, и все по-силна ставаше тъгата им от това, че не са заедно... Само от време на време се смиляваше Господ над тях и им изпращаше сънища, в които да са заедно, да се видят, да се докоснат, да се целунат и да си поговорят...

             ... Така минаха години. Разбра Господ, че е силна и истинска любовта им, че са си верни и наистина един без друг не могат. Много мисли и реши... “М-м-м д-а-а-а! Трябва да го направя! Да го направя, докато не е станало късно...” Не беше лесно да го стори, но... няма как – издържаха тия двамата на всичко. Разгърна Тефтера на Живота на тяхната страница, поогледа оттук-оттам, хвана една гума и започна да изтрива – една кариера, една нефелен брак, една недописана книга, два-три инцидента, няколко лъскави светски събития,  едно лунно затъмнение, две земетресения – и така изтриваше, изтриваше, докато между Него и Нея разстоянието все повече се смаляваше и смаляваше...

             ... Гледаше ги Бог отгоре, усмихваше се и им се радваше, а те прегърнати, притихнали един до друг бяха забравили за целия свят и само сърцата им крещяха “Господи! Благодарим ти!”

             - И аз ви благодаря, деца мои! Хубаво представление беше! Добре се позабавлявах!... Вие си мислехте, че нещо ми дължите, а всъщност се чудя дали изобщо разбрахте, че аз като ви събрах, си платих билета за представлението?! Е, продължавате във второ действие, вече един до друг...

             Близо до Господовия офис, под едно полупрозрачно облаче няколко Ангели, събрани вкупом оживено си шушукаха и спореха. Изведнъж единия неволно извиси глас: “Нали ви казвах, че трябваше да му върнем гумата!”

             Отиде Господ-Бог до отворения прозорец, погледна ги уж строго, а след това гальовно ги сгълча: “Ш-ш-ш-т  тихо!” ...

А, там някъде,

там някъде –

в Тефтера на Живота,

между страниците скрит,

надникна един миг,

един от ония мигове,

в които

и дъхът

на Бог спира...

Бургас, Май-Юли 2010

P.S.  ... Понеже, освен че вярвам в Бог, вярвам и в Неговото Неподражаемо Чувство за Хумор, си позволих...  с усмивка и намигване!

www.spiritofburgas.web244.com