Посветено на ...
Седеше си Бог в неговите селения и скучаеше... Такава скука не беше го застигала от има-няма няколко хиляди години. Разгръщаше Тефтера на Живота, прелистваше страниците ту напред, ту назад, попрочиташе тук-таме. От време на време изсумтяваше недоволно или гневно се смръщваше и избоботваше по някоя попържня. Да не си мислите, че Господ само благи думи хортува. Пази Боже да се ядоса – такива ги реди, че небето се изчервява от срам. Понякога изсумтяваше по едно “М-м-м да-а-а-а-а-а...” и поглаждаше самодоволно дългата си бяла брада, докато си мислеше “Дали да не взема да я махна, отдавна вече не са на мода такива бради... Вече само ония сладури от ZZ Top ми подражават...”.
Случваше се, докато чете, да избухне в смях. Така гръмогласно се смееше, че птиците млъкваха уплашено...
Голяма скука. Омръзна му толкова дълго да чака. Да чака Хората да разберат какви трябва да бъдат. Да разберат, че това дето са дарени с разум не е току-така, но и точно с разума си да проумеят, че тоз ...