Още докато разказваше историята в Свирката, Пешеходеца осъзна, че няма достатъчно изразителни думи, с които да опише живописната сцена. Някои неща просто трябва да се видят и да се чуят. Но въпреки това продължи.

Беше в онова, другото заведение на квартала. Не точно заведение, по-скоро дъсчен навес към хранителния магазин, скован от дърво, с три прозорчета към улицата. Покрай двете стени имаше пейки, боядисани надве натри с кафява блажна боя.

Двамата старци седяха, изпънали гърбове, край масата в ъгъла и пиеха бира. Пешеходеца се озова там съвсем случайно, бе влязъл да купи хляб, но внезапно го осени желание за една лимонада. Може би защото рестото бе точно колкото за лимонада.

Познаваше единия от старците – бай Михал, бивш дърводелец, живееше в блока до техния. Другият бе непознат, но също на преклонна възраст – над осемдесетте. Седеше в изправена патриаршеска поза, положил величествено двете си ръце върху бастуна.

Бай Михал пък бе омотал шал върху главата си като чалма, единият край висеше от дясната му страна като пискюл. Заради зъбобол.

- Много ме болят, особено нощно време. Теб не те ли болят зъбите през нощта?

- Че отде да знам. Аз спя в другата стая – насмешливо отвърна другият и посегна към бирата си.

Пещеходеца стисна зъби да не се разсмее. Загледа се през прозореца, сякаш нехае за разговора им, но наостри уши.

Ако навития шал около главата на бай Михал беше червено-бял, щеше да прилича на Дядо Коледа, особено с пискюла, който се люлееше насам натам при всяко движение. Сега обаче изглеждаше като мръсносиво копие на добрия старец.

Наближаваше Коледа, но вместо празнично, бяло и весело, времето бе мрачно, мъгливо и меланхолично. Децата сигурно биха видели в мъгливите очертания на дърветата феи и магьосници, но старците явно виждаха друго.

- Тая, инкасаторката за водата, мина ли да засече водомерите? – попита дядото с бастуна.

- Още е рано. Минава на петнайсто число.

- Значи утре.

- Значи вдругиден. Днес е тринайсти – натърти бай Михал.

Събеседникът му премигна, но изпъна гръб и зае още по-достолепна поза. Ръцете му стиснаха дръжката на бастуна до побеляване.

- Ще я изчакам аз. Написала ми е двайсет кубика за миналия месец. За по-миналия – двайсет и пет. За предишния пак двайсет. Ама аз пазя бележките. Като дойде този път, ще се разправя с мен. Аз да нямам язовир в хола? Какви са тия кубици? Откъде? – старецът толкова се разлюти, че бастунът затрепери.

- Двайсет кубика? Много бе! Ние харчим седем-осем. Абе тия правят каквото си искат – философски заключи бай Михал и отпи от бирата си.

- Да, ама тоя път ще се разправя с мен! Ще ида до началника чак. Няма да оставя така тая работа – гневеше се старецът.

Пешеходеца продължава да зяпа през прозореца, но не изпускаше и дума. Досега успяваше да сподавя смеха си.

- Стана ли време за сериала? Колко е часът? – сепна се бай Михал, съзрял дъното на бутилката си.

- Седем без осем минути – тържествено отвърна другият, вдигнал ритуално лявата ръка на педя от носа си.

Бай Михал на свой ред приближи своя часовник до очите си.

- Седем без дванайсет – отсече.

Дядото с бастуна се засегна. Размаха лявата си ръка, изпод ръкава се виждаше огромен часовник.

- Тази сутрин го сверих по телевизията – рече с превъзходство.

Бай Михал махна пренебрежително с ръка.

- Абе ти още ли вярваш на телевизията?

Тук Пешеходеца се изправи и бързо излезе навън, където даде воля на смеха си.

В „Свирката” също се забавляваха от сърце. Усмихна се дори Тенчо Кръчмаря. „Онова” заведение зад ъгъла бе обект на непрекъснати подигравки от обществото на истинската българска кръчма. Там цените бяха като в магазина, но пък Тенчо държеше положението под контрол и не  позволяваше цената на бирата при него да е по-висока от магазина с повече от десет стотинки. Напълно пренебрежима надценка, но не и за старците, които цепеха стотинката на две.

- Да им имам проблемите на дъртаците – заяви Васил Доктора.

След няколкомесечно заместване на фелдшер титуляр по селата отново беше без работа. Всеки друг проблем му изглеждаше като глезотия.

Но усети, че е прекалил.

- Старост... Животът им е сериалът, сметката за ток и магазина. И ние ще сме същите.

Доктора вдигна чашата си за наздравица, останалите мълчаливо се съгласиха с него и също взеха чашите си в ръце. Пешеходеца нямаше чаша. Пиеше лимонадата си направо от бутилката. Премълча това, което му беше на езика.

Вратата на кръчмата се отвори със замах и Ванко Тенекеджията влетя като човек, бързащ за последния влак.

- Тенчо, двойна.

Кръчмарят кимна и ловко постави пред себе си чиста чаша. Бутилката издаде жизнерадостен звук.

- Много работа днес – оплака се Ванко и отпи огромна първа глътка. – Абе тая, инкасаторката за водата, минавала ли е? Начукала ми е двайсет кубика, мамицата й.