27.06.2009 г., 17:41 ч.

Духове и хора 

  Проза
778 0 2
1 мин за четене

Мрачни са дълбините на моята душа. В мрак е осеяно цялото ми съществуване. Аз съм сянка,която броди без да намери покой за себе си. Може би ти си единствения, който е способен да ме види. Но с какво си по- различен от другите хора та ме забелязваш, та виждаш и невидимото? Дали това не значи нещо? А може би се влюбвам в тебе. Не, не е възможно туй. Та аз не мога да обичам, нали съм мъртва. Цял живот не се научих, а сега, след смъртта, това чувство се загнезди в мен и не ме оставя да си отида. Но нашата връзка е невъзможна. Дори не знам дали ти ме обичаш. Сенките не се влюбват в хора. Обикновено духовете са в отвъдното, а не сред човеците. Или поне хората не ги виждат, но ти явно си единственият, които може това. Но нещо ми подсказва, че и ти ме търсиш сред хиляди лъжливи погледи. Не ме преследвай, а ме остави. Не е за нас тази игра на сенките, не можем да вървим срещу себе си тъй лесно. Не си мисли, че не мога да си тръгна, просто нещо ме възпира от теб да си замина. Това дар ли е или проклятие? Дали болка ще ни донесе тази невъзможна обич? Не, не трябва да съм тук. С край нещастен ще завърши всичко това и някои ще пострада. Тръгвай, докато още можеш и не се обръщай назад, не се спирай по пътя, не мисли за мен. Аз отдавна съм минало, а миналото е история. Не ме търси, не се рови в мен. Просто няма смисъл да продължаваме така. Невъзможно е това, което искаш от мен. Забрави, че някога ме е имало и си ме обичал. В мига, в който умрях, всичко между нас свърши, но защо ли не ме разбираш? Сега аз тръгвам, но не искам да вървиш след мен. Ще се срещнем отново, но в някой друг живот, а засега това е краят на всичко. Отново духът ми безцелно се лута във вечността, но този път съм сама. Мракът пак е моя дом, а забравата е моя майка. Отново потъвам в нея, но този път дори и ти няма да можеш да ме намериш. Сбогом, моя любов и до скоро.

© Амбър Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Интересна идея!
    Любовта е по-силна от смъртта.За нея няма граници и измерения.Ако приемаш края за край той е край, но освен това той е и начало...
    Ако перефразирам малко Ап.Павел ще се получи:
    "Блажен е оня, който не упреква себе си за това което..." върши.
    Надявам се в творбата да е уловено моментно състояние на лирическата.
    "и любовта ни сякаш е по-свята,
    защото трябва да се разделим..."
    Все пак финалът е оптимистичен.
    Радвам се, че има младежи, които разглеждат любовта толкова разностранно и задълбочено.
    Поздрав!

    http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=176669
  • А не трябва ли да оставяме Другия сам да си избира как и заради какво да го боли?

    Поздрав, красиво е направено!!!
Предложения
: ??:??