Бай Иван се разхождаше бавно из корабчето “Приста“. Вечерната му разходка бе рутинна, не безцелна. Не можеше да пусне посетителите, желаещи да вечерят на борда, без да се е убедил, че всичко е както трябва - чистотата, подредбата и не на последно място, да не липсва нищо в кухнята на добрата, усмихната Елза. Постави и по една червена роза в малките, изящни вазички, украсяващи всяка маса. Погледна всяко ъгълче, всеки детайл и когато беше вече напълно сигурен, че всяко нещо е на мястото си и нищо не можеше да провали вечерта, усмихна се на сервитьора, който му се падаше и внук, и отвори вратите. Хората, както винаги, влизаха спокойно и му се усмихваха дружелюбно. Някои разменяха по няколко думи с капитана, когото познаваха от много години и на чието бяло- синьо, красиво и уютно корабче, вечеряха и си правеха разходки по Дунава често. Много от гостите на “Приста” бай Иван чувстваше като свое семейство. Техните радости и болки бяха и негови. А тази вечер беше специална, празнична, и той усещаше щастие от факта, че имаше с кого да я сподели.

- Заповядай, бай Иване, едно малко подаръче от мен, мама и тате.- подаде му красиво опакована кутийка едно малко, усмихнато момиченце.

- Много мило, Лили, благодаря! - трогнат я погали по косата Бай Иван.

- Приеми искрените ни пожелания за здраве и всичко най-добро, капитане! - стисна му ръка таткото на Лили. Възрастният мъж благодари сърдечно и прегърна и майката. Настани любезното семейство на долната палуба, на една от масите до големите прозорци, откъдето можеха да се наслаждават на гледка към чуждоземният бряг и залеза над Дунава. Всички идваха най- вече заради красивите залези и бай Иван бе наясно с това. Една от причините вече десет години да радва хората от любимият си град и туристите с кратки разходки по голямата река, а през зимата, закотвени на брега, да се любуват на бялата приказка, осветявана от залязващото Слънце.

Снегът беше завалял още по Коледа, натрупа големи преспи за настъпването на новите дванадесет месеца и по Ивановден нямаше никакви изгледи ледът по реката да се стопи. Капитанът на “Приста” се радваше, че предишният ден, на Богоявление, се намери начин да се разбие леда на определен участък, за да има къде да скачат смелите, млади момчета и да извадят кръста от студените води. Не помнеше година в своя живот без този ритуал. Би било жалко тази да е първата. Докато размишляваше за празниците, бай Иван наблюдаваше с радост в сърцето си забавата на корабчето и ентусиазираният си внук, който чевръсто обикаляше масите на първият етаж и не оставяше недоволни клиенти. Лееше се вино, тук- таме бира, разнасяше се ухание на цаца и прясна, пълнена щука, всичко гарнирано с вкусни, пържени картофки и шопска салата. Някои от гостите уважаваха традицията на празника и си поръчваха печена луканка и свински ребърца със зеле. Имаше избор за всеки вкус. От колоните се лееше тиха, народна музика, замествана от време на време от поп песни на родни изпълнители, а най-често поздравяваха капитана и неговият внук с вечният хит “Иване, Иване“. След края на поредното пускане на песента на вечерта, възрастният мъж спря младия Иван.

- Извини ме, моето момче, че не ти дадох почивен ден днес.

- Не се тревожи, дядо. Тук ми е приятно и забавно. Няма къде да изкарам по- добре именият си ден. Освен това, очаквам да дойде едно момиче. - закачлива усмивка озари красивото лице на момчето.

- Ето това е новина! Ще ме запознаеш ли с нея? - развеселен попита дядото.

- Точно за това я поканих на корабчето ни. Срещнахме се тази сутрин, но имам усещане, че винаги съм я познавал. Не можех да пропусна да я видя на общият ни празник с теб.

- Ще очаквам да видя това специално момиче, тогава. - потупа го капитанът по рамото и продължи поредната си обиколка покрай масите, за да се убеди, че гостите са доволни.

Иван Младши израстна здраво, обичано и интелигентно момче, благодарение на грижите на баба си и дядо си. Не познаваше баща си, а отдавна и не питаше за него. В тийнейджърските си години, когато беше по-любопитен, баба Мария не устоя на въпросите и му разказа, че таткото си е тръгнал още докато малкият Ваньо е бил бебе. В израз на болката си, майка му бе изгорила всички снимки. Баба Мария така и не му показа, обаче, единствената снимка на Ваньо и татко му, която беше успяла да спаси от лапите на огъня. Тя си лежеше кротко в една дървена кутия със скъпоценности на тавана. Някой ден щеше да дойде и нейното време да види бял свят. Това беше всичко, което Младши узна, достатъчно за да не се интересува от бащата, който не се интересуваше от сина си. До осмата си година беше весел и безгрижен, а в началото на втори клас се появи страшната болест, която за по-малко от година му отне майчината ласка. На Ваньо му се налагаше да помага на баба си и за къщната работа, и за грижите за болната си майка. Оказа се силно и отговорно малко момче, което въпреки всички задължения и болка в душата не изостави нито уроците, нито извънкласните си занимания. Как се е справял с всичко днес и сам не можеше да отговори. Знаеше само, че тогава, в онази толкова трудна година, искаше да покаже на мама, че вече е голям мъж и тя може да разчита на него. Спеше малко и вършеше всичко с любов и с надежда, че мама също ще е силна, ще пребори болестта и ще остане с него. Тогава научи, че не всички мечти се сбъдват, колкото и да вярваме и да се борим за тях. Всеки път щом дядо му се върнеше от поредният круиз с луксозния туристически кораб, с който български и чуждестранни туристи опознаваха повечето страни край дългата река, малкият Ваньо се гушваше в него и слушаше с интерес всякакви истории. Разказвайки му патилата си, дядо Иван даваше и кураж на внучето, за да не се срине то от тежката загуба. Така, година след година, получавайки от баба си любовта и нежността, които трябваше да получи от майка си и с мъжката опора на дядо си, Младши устояваше на всички бури в живота. На двадесет и пет години, завършил Туризъм, той следваше стъпките на своя любим капитан и през сезона пътуваше надалеч по Дунава, а през зимата помагаше на дядовата “Приста”. Реката му даваше спокойствие, бай Иван - сигурност, а пътуванията и хората внасяха радост и разнообразие в живота му. Дълбоките му кафяви очи, излъчващи доброта, вродените му чар и дар слово спомагаха да не липсва дамско присъствие около Иван Младши. Понякога дори му идваше в повече. Любовта, обаче, все му се изплъзваше. Различни момичета го уверяваха колко са влюбени в него, а сърцето му не трепна към нито една от тях.

Когато му мина мисълта, че ще изкара още един празник и ще изпрати още един залез сам, Младши видя своето момиче да стъпва на палубата и да върви усмихнато към него. Едва ли можеше да получи по-скъп подарък за Ивановден. Не си спомняше душата му да е била по-развълнувана някога, от радост. Не знаеше дали са косите, очите, устните или осанката ѝ, но знаеше, че тя го вълнува от първия миг. Вярвал или не до сега в любовта от пръв поглед, в този специален ден тя се спря и при него.

- Здравей и добре дошла! Много се радвам, че си тук! - целуна я той нежно по бузата.

- Здравей и добре заварил. Приятно местенце си имате. Благодаря ти за поканата и се радвам, че за първи път ще вечерям на кораб. - подаде му тя с усмивка палтото си, защото печката на борда бумтеше.

- Ела с мен. Имаш специално място на служебната маса. Оттук ще видиш как Слънцето се скрива, някъде над Румъния, в пълния му блясък. Ще се запознаеш и с бай Иван, ако искаш.

- Как да не искам? Цяла сутрин слушам за него. - засмя се момичето.

- За кого си слушала цяла сутрин, девойче? - чу тя непознат, мъжки глас и някой сложи леко ръка на рамото ѝ. Обърна се и видя добродушен мъж, който много приличаше на младият си съименик, с капитанска шапка.

- Дядо, да ти представя Татяна, а това е бай Иван, моят капитан. - с радост и гордост ги представи Младши, а те топло се здрависаха и целунаха по бузите.

След церемонията по запознаването тримата се настаниха на специалната маса. Съзерцаваха няколко минути, в тишина, червено-жълтите багри в небето и бавното отстъпление на Слънцето зад хоризонта. Мартин, другият сервитьор на борда, пое работата на Младши, за да обърне той внимание на момичето си.

- Е, деца, ще ми разкажете ли как се запознахте? - подкани ги капитанът.

- По много интересен начин, тази сутрин, бай Иване. Аз свърших една лудория, а Ванката се превърна в мой спасител, но нека той разкаже, че да не ми изстинат рибката и картофките. - започна Татяна, смеейки се.

- Ха, та ти каза половината! - начумери се по детски Ванката. – Добре, ще опитам да разкажа как за мен протече тази паметна сутрин. Както обикновено, тичах нарано по кея. Дадох си малко по-вече време от друг път. Нямаше други хора и кучета, макар да е нормално в петък, преди работа, да се разхождат и други живи същества. Бях стигнал почти до новата пасарелка, когато видях една малка фигурка на брега. По точно, върху леда. Тъмен анцуг, тъмно яке, руса, вързана на опашка дълга коса, това видях. Смених си веднага траекторията и хукнах към нея. Имах предчувствие за това, което секунди след пристигането ми се случи. Момичето направи нова крачка, ледът се пропука и тя пропадна наполовина в студената вода, успявайки да се закрепи с ръце за леденият блок. Добре, че беше близо до сушата, за да ѝ подам бързо ръка и да я измъкна оттам. Не спираше да пищи от уплахата. Строполихме се заедно на снега и я попитах дали не си мисли, че и днес има кръст във водата и иска да стигне до него преди всички, а тя ...

- А аз те фраснах по рамото, да не се шегуваш с мен. - допълни го Татяна. - Толкова се уплаших, а ти го обърна на майтап. И по-добре, като си помисля сега. Благодаря, че не ме остави да замръзна и ме заведе у вас. Приятно си изкарахме, докато чаках долнището на анцуга ми да се изсуши.

- Харесаха ти и палачинките ми, доколкото разбрах.

- Ммм, много бяха вкусни. Досега мъж не ми беше правил закуска.

- Въпросният мъж пък, досега не беше готвил за никоя жена. - погледна я с копнеж в очите Иван. - Надявам се тази първа закуска заедно да не ни е последна.

- Щом стигнахме и до вечерята, сигурна съм, че няма да е последна. - отвърна на погледа му Татяна. - Предвид и всички други общи неща между нас.

- Да, моята любов към Пушкин, и цялата руска класика, и твоята руска жилка...

- Руска жилка ли? - прекъсна ги капитана.

- Майка ми е рускиня, баща ми е българин. Израстнах тук, макар като дете да съм ходила при родителите на мама, в Санкт Петербург.

- Моите корени са от Русия също. Предполагам, че внукът ми ти е казал. От Таганрог съм и бях само на девет години, когато нашите решиха да живеем в България. Не съм съжалявал никога за това тяхно решение, но не моята история е интересна сега, а вашата.

- Нашата е едва в началото. - тихо каза Младши, наблюдавайки засрамената Татяна, която уж гледаше нещо важно по обувките си. Той хвана нежно брадичката ѝ, обърна я към себе си и поглеждайки я в очите продължи – Много се надявам, обаче, да е една дълга и пълна с положителни емоции история. Харесваш ми много, Таня, още от онзи миг, там, в снега.

Навън се смрачаваше. Гласовете на кораба се чуваха приглушено, сякаш отдалеч. В този миг от колоните прозвуча “Огън от любов“, сякаш някой я беше поръчал. Младите съвсем спонтанно се озоваха пред малката сцена, танцувайки прегърнати. “И аз те харесвам от първият миг, Ванюша.“ - прошепна на своето момче Таня. А капитанът се усмихна на младите влюбени, доволен, че щастието им започва точно на този празник, на неговото корабче. Нощта беше пред тях. Животът също.

04.07.2022 Ким Джаксън