Душа

Откъснах я, докато още беше малка и нямаше как да ми противоречи. Обещах ú да и покажа светове, които никога не е виждала, хора, които никога няма да срещне и места, на които ще мечта е да отиде. Обещах ú и тръгнахме. Тя още не можеше да говори. Не познаваше думите, не познаваше звуците, не познаваше жестовете, които ние хората използваме, за да изразим себе си. Просто ме гледаше с огромните си очи и знаех,че е разбрала  - нямаше друг избор, освен да тръгне. С мен. Говорех ú. Говорех ú непрекъснато. Разказвах ú за високите планини и хилядите техники, които трябва да усвои, за да може да ги покори. Разказвахú за реките, които водят началото си от безсмъртните недра на земята, за да потекат и да измият света, да го пречистят от болката, с която е откърмен. Разказвах ú за небето. То понякога се слива със земята, за да роди прозрения, а после отново се изкачва високо и недостижимо. Понякога небето плаче и от сълзите му пониква живот. Понякога плачът му е толкова неспирен, че дави всяка мисъл за живот и светлината потъва в мрачната му тъга. Говорех ú също за небесните тела. И слънцето може да носи живот или смърт. То може да топли, да сгрява вкочанените сърца и да им вдъхва надежда, а когато е ядосано, то изгаря и изпепелява вярата в бъдещето и доброто. Луната е неутрална. Тя просто наблюдава как мракът поглъща земята, как изяжда цветовете и изплюва черните им кости. Понякога, когато е самотна, тя се вглежда в изгубените по нощните пътеки и ги придружава до края на пътя им. Така се превръща в пътеводна светлина. Някой казват, че тя носи в себе си семето на слънцето и затова грее.

   Харесваха ú историите за дърветата, които пренасят същността на света през вековете. Брястовете и чинарите живеят дълго. Познавах един бряст на стотици години, който е запечатал по ствола си следите на любов, прекосила времето, отпечатъците на болката, неподвластна на забрава. През есента брястът плачеше за изстраданите мигове и оставаше напълно гол и сух. Тъгите го правеха толкова беззащитен! Но когато дойдеше пролетта, той се обличаше в цветовете на живота и отпиваше от соковете на непреходната обич.

   Старият чинар пък си имаше друга история. Хиляди усмивки се бяха вплели в ствола му и хиляди истории бяха вписани в кората му. Понякога, заради дългия си живот, той носеше белега на забравата и оставаше сам с години. Веднъж съдбата изгори част от клоните му, а месеци по-късно, друга някаква приумица на случайността замени изгорените с нови бледи издънки живот.

   Разказвахú и за птиците, които разперили крила, не познават граници и препятствия. Просто се носят между небето и земята и разнасят пророчества по целия свят. Това е тяхната съдба. Някои се хранят с обич и перушината им е цветна и красива, за да привлича доброто и слънчевите лъчи. Ако са твърде ярки, слънцето ги изгаря, за да не крадат от блясъка му. Тогава те падат безжизнени в земята. Тя ги обгръща с мека пелена, а небето плаче за цветовете им. От обичта, която носят, изникват малки стръкчета радост, които се превръщат в шарени цветя. Крилата преминават в листа, с които вятърът се ръкува. Ако обаче се хранят с тъга, стават черни като нощ. Понякога сиви, понякога скучни. Такива птици обичат гробищните паркове, защото там господар е мъката. Мъката е тиха, затова те крещят грозно, за да изразят събралата се по света болка. А понякога крещят само за да заглушат плача на тъгуващите. Тези птици не умират. Те се множат и покриват големи площи от земята през есента и зимата. Когато цветовете на обичта се появят, тези мрачни спътници на болката се скриват и пълзят смъртно в мрака.

   Много обичаше разказа за пеперудите. В тях живее духът на промяната. Те сменят лицето си с времето, докато се научат да летят. Тогава се превръщат в малки подобия на птиците на обичта, но са сто и един пъти по-нежни и чувствителни. Тях слънцето изгаря, без да иска, докато нежно гали крилата им. Тогава те падат поразени и се превръщат в шарен прашец. Той се разнася с вечерната прохлада и пълни очите с лилавеещи внушения.

   Докато ú разказвах всички тези истории, тя растеше. Ставаше все по-силна и вървеше все по-бързо и по-напред. Започна и да повтаря част от думите ми. Повтаряше ги и те се превръщаха във въпроси. А любимото занимание на въпросите е, да търсят отговори. И аз бях длъжен да й помогна да ги намери.

Тишина? Това е онзи специфичен звук, които не можеш да чуеш, когато има други звуци. Но когато чуваш само него, те изпълва с ужас и непреодолим страх или със блажено спокойствие. Тишината е сестра на смъртта. Промъква се неусетно, когато не я очакваш, а когато я бленуваш, всички звуци те отдалечават от мисълта за нея. Смъртта? Това е краят. Това е началото. Никой не я познава. Тя носи в себе си забрава. Който я срещне, забравя лицето й завинаги. Но сянката й пробягва по лицата на всички понякога. А друг път се скрива в нечий лик и изпива сърцето му. Понякога след нея настъпва живот. Както е при птиците на обичта. А понякога държи под ръка безкрайна тишина. И двете се сливат в безвремие.

   Времето е необятно. Никой не знае къде е началото и къде - краят му. Безбройни математически изчисления се опитват да разгадаят посоката на времето, да открият механизма на действието му, за да го забавят, да го спрат, да го върнат назад. И безбройни математически изчисления потъват в забрава или пътуват епохи, без да могат да открият смисъла на времето. Неумолимо като смърт, неповторимо като живот, то е непрекъснато. Може да се върнеш в началото на своето време, но до истинското му начало никой не може да достигне до края си. То е непонятно.

  Разказвах ú за всичко, което знам. Разказвах ú, за да помни вместо мен, когато времето ми отмине. Разказвах ú, за да търси отговорите на въпросите, които аз не знам. И тя разбираше. Тя попиваше всичко чуто, всичко видяно, всичко почувствано. Очите ú вече не бяха огромни и питащи, а леко присвити, вгледани в далечината, търсещи, взрени в безграничното непознато. Вече можеше да говори, за да запита за пътя си, когато се загуби. Можеше да лети, защото носеше в себе си крилата на спомените за всичко разказано. Волята ú стана толкова необуздана, че знаех как всеки миг ще я изпусна. И ето - тя се откъсна от мен и полетя! Хоризонтът я приюти и пое цветовете ú. На фона на пъстроцветната дъга, за която не успях да ú разкажа, птицата на тъгата грачеше, а земята обгръщаше нежно обвивката ми, за да ме погълне и когато небето оплаче последната ни среща, да вдъхне в мен нови сили за живот. Знаех, че тя ще лети дълго, ще търси и ще пита, докато не срещне някой, който да я прикани към ново пътешествие във времето...