Бяха изминали два дни откакто Грен се беше събудил след нощта, в която бе изпил отварата и отново бе срещнал Божеството. Тялото му бавно се възстановяваше от  съдържанието на стъкленицата дадена му от Маггана, която почти го бе убила. Двата дни бяха преминали неусетно в компанията на грижовната Тамида. Тя бе с него почти денонощно и полагаше неимоверни усилия воина да се възстанови възможно най-бързо. Грен усещаше че момичето има повече от приятелски чувства към него и може би бе започнала да се влюбва. Той също изпитваше силни симпатии към младата, хубава жена с кестеняви коси и големи сини очи, но имаше толкова много неща които Тамида не знаеше… Тази вечер бяха решили да седнат на една малка пейка, в близост до шадравана, в центъра на площада на Ивънуел, който се виждаше от прозореца на Грен, след като лечителката бе настояла да се разходят, уж за да се раздвижи постепенно заякващият войн.

-Бързо укрепваш! – похвали го пак Тамида. – След ден два ще си напълно възстановен и готов за бой!

-Надявам се! – рече и Грен с лека усмивка. – Скоро предстои голяма битка, ако останалите села и Толхаус пратят достатъчно войни.

-Ще пратят!-отвърна Тамида уверено. – Хората по тези земи са съпричастни и добри. Няма да ви оставят да се биете сами, пък и със сигурност от града искат да знаят кой организира таласъмите и как го прави… Но стига сме говорили за войната! Виж колко са красиви луните и звездите! Колко ли далече са от нас? – попита замечтаното момиче, докато гледаше трите бледосини луни в небето.

-Незнам! – отвърна Грен. – Сигурно доста далеч…

Докато гледаше към неземната красота в нощното небе война усети че Тамида се е втренчила в него. Той също я погледна и внимателно попита:

-Слушай… ти защо никога не споменаваш нищо за майка си , Тамида?

-Майка ми е починала при моето раждане! С баща ми рядко говорим за това… Но знам че е била най-добрата лечителка и магьосница в селото. – каза Тамида и лекичко  се изпъчи от гордост. – Такава ще стана и аз!

-Много съжалявам за майка ти! – каза Грен искрено. – Да загубиш близък е едно от най-тежките преживявания…

Грен си спомни за убитото си семейство, както и за учителя му Глау и го заля вълна на печал примесен  с гняв.

-Така е, но аз дори не съм познавала моята майка. – отвърна момичето спокойно. – Само съм чувала истории колко смела и всеотдайна е била. А пък и си имам татко, той се погрижи добре за мен! А ти никога не говориш за миналото си, Грен… не си ли спомни нещо онази нощ щом изпи отварата?

-Спомних си… - каза Грен. – Мисля за сега да приема предложението на баща ти и да не говоря за това ако не възразяваш? Просто знай че няма причина да се боиш от мен.

-Добре, Грен!-отговори му Тамида. - Знам че си добър човек… още от първата ни среща аз изпитвам към теб…

Бяха прекъснати от едно малко детенце от селото което тичаше към тях и мяташе  с ръце. Грен го бе мяркал и преди.

-Тамидааааааа! Мистър Грееен! – викаше то с пискливия си гласец.

- Какво става Поли? – попита го Тамида стреснато щом то дотича до тях.

-Баща ви, госпожице… - едвам изрече то запъхтяно. –Толбърн ви вика! Спешно е!

-Какво е толкова спешно? – попита го лечителката леко разочарована че ги бяха прекъснали.

-Гравин… - рече детето все още задъхано . – Пристигнали са две птици с писма от Гравин! – маникът изглеждаше горд от себе си, че е изпълнил дадената му задача.

-Две птици…? – попита го Тамида учудена.

-Да госпожице! – рече детето и засия. – Една за мистър Толбър и една за мистър Грен!

Воина седнал на пейката  се зачуди защо Гравин му бе написал специално писмо.

-Да вървим! – каза й Грен и усети че бе развълнуван. После стана от пейката. – Трябва да е нещо важно!

Тамида също стана и тримата се запътиха към къщата на управника, която не бе далеч. Пред вратата на дома си, жената  даде на малкия Поли монета, благодари му и каза да тича към вкъщи, след което двамата влязоха.

 Толбърн стоеше седнал на своето бюро и четеше писмото си захласнат, а на масата за хранене, Грен видя че имаше кацнали две големи черни птици с торбички привързани за краката им.  На масата имаше  и още едно, завито на руло писмо затворено с голям, червен, восъчен печат с някакъв странен символ.

-Какви вести донесоха птиците, татко? – попита заинтригувано Тамида своя баща.

-Гравин! Гравин ми е изпратил писмо от Толхаус! Войните от града ще дойдат на големите поля край  Ивънфийлд след няколко дни. Гравин ще пътува с тях. Пращат ни двеста бойци пехота и няколко десетки конника! Много добри новини, мистър Грен! Воините от Толхаус са много добре обучени и умели в битка. Има и писмо за вас, сър!  Писмото е запечатано с магия! Ако друг понечи да го отвори то ще се запали мигновено и ще изгори! Затуй го оставих на масата и не съм го пипал повече!

Без да чака покана Грен отиде при масата и взе  писмото си с нетърпение. Щом попадна в ръцете му червения восъчен печат се пропука и писмото леко се отвори.

-Толбърн ще ида горе да прочета защо ми е писал Гравин! – рече Грен през рамо на управника.

-Вървете, вървете! Аз ще платя на птиците и ще ида да кажа на Брънт новините!

Докато се качваше по първите стъпала към стаята си Грен видя управника да пуска по няколко монети в торбичките закрепени към краката на птиците и една след друга те политнаха през отворения прозорец , щом им бе платено.

Грен влезе в стаята си и дръпна резето. Дръпна и пердетата на прозореца, за всеки случай и седна на леглото, след което отвори дългото писмото, сложи го на коленете си и зачете с интерес:

„Драги мистър Грен,

Надявам се, че не съм ви стреснал с това неочаквано писмо! Срещнах се с главния управник на близкия до селото град Толхаус, където ме изпратиха като вестоносец. Управник Евъруел ме прие любезно, изслуша моята история и веднага предложи да прати воини, като много искаше лично да предвожда армията от града, което е много странно за управник от такъв ранк. Беше дълго разубеждаван от своите съветници, като накрая склони да остане в Толхаус, а на чело на изпратените бойци да застане друг мъж, близък негов подчинен и приятел. Забелязах на ръката на управник Евъруел златна гривна, на която в първия момент не обърнах особено внимание. После обаче се загледах защото ми се стори позната. Понеже имам много добра памет установих че гривната е идентична на вашата. Напълно идентична!  Когато срещата приключи поразпитах из града и разбрах, че Евъруел е главен управник от десет години, а е в  града от още двайсет. Някои хора разправят че той не старее и че външният му вид е същия като от преди десетилетия, а гривната не слиза от ръката му. Никой няма обяснение за тези факти, но малцина дръзват да говорят за това от страх да не стигнат слухове до градската стража. Реших че тази информация може да ви е полезна заради изгубената ви памет! Не съм  споделял с друг! Ще говорим повече щом се срещнем пак!

Искрено ваш, Гравин.“

-Ама че златно момче! – не се сдържа и възкликна Грен.

Седналият на леглото войн, започна да навързва нещата в главата си. Евъруел бе друг от избраните воини на Божеството. Нямаше съмнение, щом носеше същата гривна и имаше свръх умения, иначе невъзможни за този свят. Щом бе разбрал за таласъмите в гората и как някой мистериозен техен господар ги командва и събира в огромна армия, Евъруел е искал да дойде като предводител на своите хора, за да види дали си има работа с друг като него, избран воин. Не го бяха пуснали неговите съветници и той бе пратил най-доверения си човек да разузнае. На Грен обаче, още не му бе ясно какви точно са правилата на надпреварата. Трябваше ли да убие всички други участници? Евъруел изглеждаше разумен, дори добронамерен. Дали можеше да има съюз между тях, та макар и временен… После се сети за преданието на Маггана, как трябва да остане само един, който да наследи Бог. Грен се замисли и за факта че Евъруел бе в този свят от поне тридесет години, както се казваше в писмото от приятелят му Гравин, а той бе дошъл преди по- малко от седмица. Трябваше да разбере правилата на тази надпревара ако искаше да я спечели. Може би ако имаше възможност пак да се види с Божеството щеше да поиска обяснение и…

Силен звук от боен рог прекъсна мислите на Грен и след миг мъжа осъзна, че  това бе бойната тревога на селото.