Животът ми се разделя на две части. Преди Него - безличност, но и спокойствие. След Него - бури и природни бедствия.
Имах проблемно семейство. Така де, не обичах много, много мъжете. От дете имах проблеми с общуването с връстниците ми, но все пак се чувствах добре. Изключете онези побъркващи истерични пристъпи. Мама казваше, че имам нужда от подкрепа и психиатър, аз казвах, че и сама ми е добре, ама наистина добре.
О, повярвайте ми, чувствах страхотно, особено когато бях сама. Такова спокойствие, същинско блаженство. В действителност, не понасях и приятелките ми, въпреки че не бяха много. „Дай да ходим на клуб. О, ама виж, той ме гледа, как ми е обема? Ама размазан ли ми е гримът?” Как ми лазеха по нервичките само…
Въпреки всичко, бях доволна от живота си. Обичах училището, предметите, обичах и да се затрупвам с домашни. С няколко думи, както биха ме описали повечето от вас- същински книжен плъх. Все пак, бях добре. Спокойна, щастлива и доволна. Не давах нищо да провали перфектното ми реноме на добро, но и отстояващо себе си момиче. Докато просто едно ходене на концерт не ми провали живота. Ето защо вече мразя концертите.
16 април 2012 година:
Госпожата по английски ни принуди да участваме в някакъв концерт в училище. Пълна скука. Съгласявам се с пълно нежелание да взема участие в ентусиазираната групичка от лигли, които с желание ще ходят. Нали трябва да се показваме пред батковците… Бляк!
20 април 2012 година:
Нашите пак са вдигали скандал, майка ми отново плаче по телефона. Харесва ми това, че вече не живея цяла седмица при тях. Хубаво е да учиш в друг град. Иска ми се да избягам от този свят. Госпожата по български говори с майка ми ден по-рано, за да каже, че отново съм имала истеричен пристъп в час. Супер, майка ми е записала час при някаква психотерапевтка. Нямам нужда да си изплаквам проблемите. Лиглите с които ще участвам ме изнервят до краен предел. Може ли да ударя някоя?
24 април 2012 година:
Психотерапевтката се оказа готина. Каза ми да се опитвам да не решавам проблемите с насилие, изписа ми някакви хапчета за нерви, които отново са прекалено скъпи. Отказах да ги взема, мама се разстрои. Пак нямаме пари, баща ми отново заплашва, че ще ви вземе документите от сегашното ми училище и ще ме върне в старото. Не ми пука. Непукизмът е най-доброто решение срещу болката.
26 април 2012 година:
Големият ден на концерта. Лиглите от класа ми са наконтени. Аз съм по дънки и кецове. Някой ми извиква името в голямата зала преди началото и аз се обръщам……
Така започна историята ми с него. Единственото, което си спомням от тогава е, че видях две дълбоки, бездънни черни очи да ме гледат с интерес…
Беше танцьор и сякаш сцената бе създадена единствено и само за него. Когато излезеше с останалите да танцува, ги засенчваше. Бе талантлив, красив и дяволски чаровен. А аз бях малка и лековерна. Мислех си, че наистина мога да подлъжа едно момче, създадено да бъде винаги свободно, в моите обятия.
Въпреки всичко, играта с него ме промени. Аз го обичах, а той обичаше факта, че го обичам. Беше забавно въпреки всичко. Той ме излекува от лудостта, която криех, но ме разболя с друго. Той ми предаде именно лудостта на свободата. Свободата да обичаш, да желаеш и да търсиш. Колкото и пъти да ме нарани, колкото и белези да ми остави, той вля живот във вените ми и ме накара да повярвам в мен самата. Въпреки че, аз би трябвало да го мразя за това, че избра друга пред мен, не изпитвам това. Може би, по- скоро любов и уважение.
За времето прекарано в общуване с него, опознах себе си. Осъзнах, че аз никога не съм била от тихите и кротките. Революцията, страстта, желание за борба, да се опълчиш на живота и винаги да се изправяш… За това бях създадена аз. Ако не бе неговата разрушителна и опустошаваща любов, аз никога нямаше да го разбера. И съм му благодарна.
© Зи Александрова Всички права запазени