Подир обед почна да вали сняг. Ама на големи парцали падаше от посивялото небе и бързо натрупа. Излезе свиреп вятър, дето навяваше преспи и скриваше пътя на минувачите. В туй време старата Вълкана беше излязла от къщата си. Увила се беше в един елек от овча кожа, а черната забрадка предпазваше главата ѝ да не измръзне. Нарамила една бохча, тя вървеше по снежния килим, присвивайки очите си, щото снежинките искаха да премрежат погледа ѝ. Скоро щеше да се стъмни, че през зимата нощта пада рано. Затуй селяните се скриваха вътре на топло и само пушека в комините подсказваше, че в туй село има живот.
Стигна Вълкана до имота на Караджиите. Заблъска по вратата с вкочанената си ръка. Не чака много, докато се показа навънка Гергана.
- А, лельо Вълкано! Какво те води тука? - попита жената, потрепервайки от студа навън.
- Ми стоях у нас, стоях, пък викам да дойда да ви видя – рече старата.
- Влизай вътре, влизай. Голям студ дойде с тоз сняг.
Гергана направи път на Вълкана да влезе вътре. После тя ...