Рано остана Дафина без родители. Израсна при леля си, която имаше още четири деца, но никога не направи разлика между всичките пет.
Детството й мина спокойно и дори щастливо. Едва, когато наближи възрастта за женитба, забеляза различно отношение към себе си. Но не вкъщи, а навън. Беше пъргава, весела и хубава. Момчетата я заглеждаха, но никое не посмя да се приближи много до нея, защото родителите им отдавна ги бяха предупредили, че тя си няма нищо и няма кой да й помага в новото семейство.
Дафина усещаше различното отношение към себе си, но се стараеше да не показва, че от това я боли.
В другия край на селото живееше Димитър с любимата си Катерина. Не бяха имотни, но бяха здрави, влюбени и работливи. Преди около месец им се роди Катето, но за съжаление скоро след раждането Катерина умря. Димитър остана сам с малкото дете и с болната си майка. Дете ли да гледа, къщата ли да поддържа, за майка си ли да се грижи, на работа ли да ходи! Беше отчаян.
Тогава срещна Дафина. Беше рано сутринта, на чешмата. Поздравиха се, наляха си вода и всеки пое по своя път, но още след първата крачка Димитър се извърна, погледна след Дафина и изрече мисълта, която го накара да спре.
- Дафинке, би ли се решила да дойдеш вкъщи и да ми помогнеш да отгледам детето си. Трудно се справям, а ти си жена и...
Дафина се извърна, погледна го, нищо не отговори и после продължи към къщи.
Цял ден Дафина се луташе из къщата, в двора, в градината. Вършеше каквото трябва, но някак всичко й беше чуждо. Сама не се разбираше. Едва привечер мислите й се изясниха, тя прибра в бохчичка дрешките, които имаше, и отиде при Димитър. На никого не каза, никого не попита, сама го реши.
Вечерта изкъпа детето, нахрани го, приспа го. После пригледа и старата жена, а на другия ден сложи в ред къщата. Цял ден не спря. Чак вечерта приседна уморена. Чувстваше се странно от необичайния обрат в живота си.
Съселяните ù приеха случилото се като намеса на съдбата.
Катето растеше, Димитър работеше навън и осигуряваше прехраната. За страничните хора животът им вървеше нормално, но само най-близките виждаха, че Дафина не обикна детето. Грижеше се за него, но истински майчини чувства у нея почти не се появиха. И Димитър, и леля ù се надяваха това да се случи с раждането на нейното дете. Милена се роди на третата година, но Дафина остана все така хладна. Чистеше, переше, готвеше, но не обичаше с трепета на майката. След време загуби интерес и към домашната работа. Все повече се заседяваше ту при тая, ту при оная съседка. Децата растяха и скоро Катето пое част от къщната работа и грижите за Миленка. Това сплоти сестричките - те почти непрекъснато бяха заедно, помагаха си. Димитър въздишаше, жалеше ги и се стараеше в свободното си време да бъде с тях. Разказваше им какво е правил през деня, с какви хора се е срещал, изслушваше и техните разкази. Благодареше им за свършената работа, похвалваше ги за вкусното ядене, погалваше ги нежно. Радваше се на сестринската им привързаност. Катето знаеше, че Дафина не е нейна майка, но тя имаше добро сърце и приемаше съдбата си, а и нали имаше близостта на Миленка и на баща си. Не се сърдеше на Дафина, а с времето прие, че характерът ù е такъв и сигурно не може да се промени. Всъщност и Дафина не беше груба, не посягаше, дори много, много не се и караше - тя просто беше безразлична. Катето повече се тревожеше за Миленка и се стараешше да компенсира липсата на майчина ласка. Понякога си говореха за родителите. Споделяха мислите си. Милена разпитваше и Катето, и баща си за Катерина и искаше да знае повече за нея, но бащата не обичаше да говори за мъртвата, а Катето знаеше само онова, което беше чула от съседките и от леля си - че била много хубава, много добра и много работлива. И много се обичали с Димитър. Сигурно заради тези разкази една събота, когато бяха на гроба на Катерина, Милена каза на сестра си:
- Како, много бих искала твоята майка да е и моя майкка. Като виждам колко си хубава и добра, вече вярвам, че и тя е била такава.
- Не говори така Миленче, отвърна Катето - по-добре е, че имаме две майки. Ако не беше мама Дафина, и теб нямаше да те има, а и на мен щеше да ми бъде по-трудно. Сигурно ни обича, но не знае как да ни го покаже. Да я обичаме, нали сега тя ни е майка.
© Лидия Всички права запазени