Пустееха нивите, пустееха къщите, дворовете, градините, пустееха гробищата, но най-важното – пустееха душите хората. Една пустош, една развала, една тегоба и една голяма самота. Дори и вятърът беше вече уморен да блъска по зейналите врати, разтворени като жадни уста в зноен, летен ден, след тежка кърска работа, а прозорците, вторачени в нищото, да търсят стопаните си, след което бавно и с трясък пускаха стъклата си като тежки сълзи върху прашните подове. Само черните гарвани, стреснати от ехото на собствените си крясъци в разрушените комините, излитаха с грачене, което сякаш разпаряше въздуха на малки парченца и се отправяха в неизвестна посока, за да се завърнат отново заради тежките орехи, които вече нямаше кой да обере. Малките и криви улички на някогашното голямо село бяха с години плътно застилани от шумата на дърветата и гъсто обрасли с храсталаци, сякаш стражи, които не пускаха никой да наднича в къщите, поверени им от стопаните, дето бяха или измрели или изоставили селото като сираче. Пустеещите гробища подхващаха историята на умрелите и я заравяха дълбоко под земята, за да не дотяга на тия, що напущаха котилото си. Само попът на селото едва стискаше зъби до последно, но накрая и той не издържа, хлопна тежката порта на църквата, превъртя ключа в ключалката, сякаш искаше да превърти историята на селото и да се озове в един по-хубав свят, предаде ключа на дядо Нягул и изчезна в мъглата шепнещ молитви към Господ да му прости.
Дядо Нягул прибра ключа със свито сърце, отпусна съсухрените си, треперещи ръце в прокъсаните от годините джобове и тежко въздъхна. Сега собствената му съдба още повече натежа от поверената му грижа. Сърдито беше хлопнал лани вратата под носа на най-малкия му син, след поредната му молба да отиде да живее с тях в големия град и само не го анатемоса този път: ”Нехранимайко, майка ти пендарите си продаде, за да се изучиш, а ти? В града, та в града! Стой си там и не ме мисли мене!”. Как да напусне селото, как да го изостави. Та то никога не се беше отказало от дядо Нягул, сега той ли да го предаде…Та тук се бяха родили и умрели големите му братя, трима още при раждане, а другите пет се затриха един след друг, двама от които дори не успяха да затворят очите на родителите си. Единият го погуби шарката, а другия го ухапа змия на нивата. Нямаше време да скърбят, черната пръст поемаше децата и животът продължаваше по старо му. Земята сълзите не я пояха, а скръбта не хранеше децата. Някога по селата всеки си имаше задължения и не викаше някой друг да свърши работата му. Щом веднъж втасаше със своите, не чакаше някой да го подканя, а тичаше да помага на другия. Малкият Нягул пасеше голямото стадо овце и нямаше място, което да му беше непознато. Обикаляше по цял ден гори и поляни и изливаше душата си пред овцете с малката си свирка. Тук и родителите му се бяха пръкнали, бяха се взели с благословията на техните родители, бяха дали живот на толкова деца и бяха умрели и те на свой ред. Нищо не ставаше без благословията на родителите някога. И дядо Нягул я беше получил, за да се венчае и той за жена си и бяха живели честито цял един живот. А неговите нехранимайковци не бяха му я поискали, за да отидат в града. Затова сега работите на младите бяха все ялови. Такива и щяха да бъдат занапред, задето плюха на корените си и те изсъхнаха. Така ги виждаше нещата дядо Нягул с простата си душица и тежко въздишаше пред иконите в църквата. Пулеше се на светиите и търсеше отговор в празните им очи: ”А, хубаво ли ви е сега сами, да няма кой една свещ да ви запали, кой паяжините да ви изчисти, нека ви сега!”. И бавно се отдалечаваше от църквата, сякаш очакваше някой да проговори от иконите и да му даде отговор за ставащото. Така и престана да идва в църквата, зарови ключа на гроба на жена си и си забрани да го мисли повече. Ако можеше…
Ето я къщата на хаджи Митре, на цели два ката. Богаташ беше той, ама всички знаеха, че от шубе да не го окрадат ратаите му, не беше стигнал до Божи гроб и всички му викаха ”хаджи” и се правеха, че вярват на историите му за пътуването ей така, само щото имаше много пари. Ама те не му помогнаха да излекува жена си от тежката болест, която я беше повалила още след сватбата и дълги години изпиваше живота ѝ през сламка. Така е, викаха си хората, като дадеш едно обещание пред Бог, спазвай го, не трепери за парите си. Затова и бедните живееха по-спокойно, те нямаха пари, за които да се кахарят и спазваха думата си. Те имаха само нея.
И къщата на Панко знахарят и тя прибираше шумата от дърветата под празните си легла, сякаш можеше да замести малките деца, трополили по дървения под до вчера. Панко обичаше да помага на хората, но още повече обичаше чашката и семето му се пръсна по света да дири щастие, щото само за Бог да прости не става.
И на чича ти Дамян къщата бе подала на времето и само оголените греди стърчаха нагоре към небето като зъбите на някой хищник, чакащ да захапе плътта на нищо неподозиращата си жертва. Само тежките гроздове на лозата събираше скорци и в двора му беше по-шумно, отколкото в другите къщи. Дамян беше прочут в селото с хубавото си грозде, а сега то опиваше само птиците и те разнасяха славата му до другите пустеещи села. Да му се невиди дано…
”Ех, Жендо, Жендо! За какво ти беше тая хубост, дето изгори не един и двама момци в селото, щом като остана сама да кукуваш в бащината ти къща”, размишляваше пред порутените порти на една от къщите в селото дядо Нягул. Някога по селата щом нещо не се получаваше, хората винаги си намираха някакво свръхестествено обяснение. В случая Женда, щом не се беше омъжила, въпреки хубостта си, тя със сигурност беше или урочасана, беше прокълната или беше видяла хорото на самодивите, дето не е трябвало да се гледа. Иди, че разбери…
Спря и пред къщата на жена си Горица. Некролозите от вратата го гледаха мило и сякаш за пореден път одобряваха зет си за мъж на дъщеря им. Погали дядо Нягул избледнелите образи, почеса се по голата глава и се сурна надолу по дуваря, та седна. Примижа срещу слънцето и образа на жена му заплува пред него като оживял. Горица беше тиха и скромна мома, никога не му възразяваше, а и той нямаше за какво да я упрекне. Скромен бе и целият им живот. От сутрин до вечер по полето, вкъщи с животните, отгледаха трима сина, които излетяха от бащината къща като празни шушулки и хич не чуваха да се повърнат. ”В града да съм живял и аз, мислеше си Нягул и изплюваше ядно стръка трева към земята. Тук, дето е гробът на Горица, ще легна и аз и край!”
Това правеше дядо Нягул по цял ден, всеки ден от оставащия му живот и нищо не можеше да промени навика му, освен смъртта, която не идваше и не идваше. Защо го бе оставила сам да обикаля по цял ден из празното село и да вика в старческото си съзнание отмрелите дни и хора. Бореше се в началото с падащите листа, но с годините те надделяха и затрупваха двора, гроба на жена му и неговия живот. Зиме вятърът влизаше в комина, подсвиркваше си зловещо, играеше си с огъня, щото и на него му беше скучно, а вън из празните дворове един вълк обикаляше из порутените кошари и душеше въздуха с часове. Дали и той не си спомняше по-добрите времена, когато хора и животни живееха мирно и тихо и не безпокояха света с претенциите си. ”Нищо, нека си обикаля!, мислеше си дядо Нягул. Поне той да затвори очите ми…”
© Пепи Оджакова Всички права запазени