Пустееха нивите, пустееха къщите, дворовете, градините, пустееха гробищата, но най-важното – пустееха душите хората. Една пустош, една развала, една тегоба и една голяма самота. Дори и вятърът беше вече уморен да блъска по зейналите врати, разтворени като жадни уста в зноен, летен ден, след тежка кърска работа, а прозорците, вторачени в нищото, да търсят стопаните си, след което бавно и с трясък пускаха стъклата си като тежки сълзи върху прашните подове. Само черните гарвани, стреснати от ехото на собствените си крясъци в разрушените комините, излитаха с грачене, което сякаш разпаряше въздуха на малки парченца и се отправяха в неизвестна посока, за да се завърнат отново заради тежките орехи, които вече нямаше кой да обере. Малките и криви улички на някогашното голямо село бяха с години плътно застилани от шумата на дърветата и гъсто обрасли с храсталаци, сякаш стражи, които не пускаха никой да наднича в къщите, поверени им от стопаните, дето бяха или измрели или изоставили селото като ...