Беше мрачен летен следобед. Стоях сгушена на дивана и превключвах програмите на телевизора. Нищо не ми хващаше окото. Силен шум от летящ ниско самолет накра погледа ми да се отмести към прозореца. Загледах се в далечните планини. Над дях бяха надвиснали страховити тъмни облаци, като че ли щяха да ги изядат, без да оставят и помен от красотата, която крият. Реших, че имам нужда да излезна навън и да отида точно там, където бурята щеше да се развихри. Защото аз самата бях буря и горях отвътре, като помитах всичко след себе си, без да оставям и следа от мирните и спокойни дни.
    За първи път не пуснах радиото в колата, което е много странно за такъв меломан като мен. Исках да остана на саме със себе си, да си почина от ... собствените си мисли. Но как щеше да стане това, ако в колата е пълна тишина и се чуват само колите, с които се разминавам? Искаш да избягаш от себе си, а собственият ти ум те води точно към теб! Не напразно хората са казали да слушаш повече сърцето си отколкото ума си. Мислено бях там, където са проблемите ми- работата, личният живот, здравословното състояние. Изведнъж започна да вали. Силно и шумно. Дъждът секна мислите ми и реших да спра докато бурята не поотмине малко. Сложих качулката си и излязох извън колата. Бях стигнала до едно прекрасно място, от където се виждаше целият град. Беше мрачно и противно на очакванията ми- топло. Тогава си дадох сметка, че понякога нещата не са такива, каквито изглеждат, че са- ти си мислиш, че щом навън е мрачно и духа вятър, значи е студено и трябва да се облечеш хубаво, за да не настинеш. Обаче се оказва, че навън е топло и няма да ти стане нищо, ако се намокриш, защото е август. Предубеждения. Доста често те ни спират да сбъдваме мечтите си, защото си мислим, че ще се провалим, че няма достатъчно време, че няма достатъчно пари и един куп други глупости, които ни ограничават да бъдем такива, каквито искаме да бъдем. Ами какво ще стане, ако моите проблеми не са истински проблеми, а само аз ги виждам като такива? И тогава ми светна една лампичка: същите думи ги беше изрекъл моят приятел, за да ме успокои. И беше до болка прав. 
    Загледах се в близката поляна и видях двама младежи- момче и момиче, да се гонят в дъжда. Бяха спряли колата си отстрани на пътя и бяха излезнали да се позабавляват. Бяха толкова щастливи! Защото обръщат повече внимание на хубавите неща, които ги сполетяват, а не на лошите. Защото любовта им е нещото, което ще ги движи напред, дори и светът да се срути. ''Такава лигла съм!'' помислих си аз. ''Стегни се, момиче! Има толкова прекрасни неща, за които да мислиш, на които да се радваш и да отделяш време, а ти обръщаш внимание само на малките несполуки, сякаш са гигантско чудовище, което идва да те изяде. Имаш само един живот, затова не го пропилявай, превръщайки го в трагедия.''. И точно в този момент дъждът спря.
    Качих се в колата, свалих мокрото си яке, пуснах си ''Don't worry, Be happy'' на Bobby McFerrin и запалих колата. Прибирах се да прегърна най- хубавото нещо, което ми се е случвало някога и бях готова да изживея целият си живот като комедия. С него.