Дълъг път ни чака

   На свечеряване странник слезе от коня си пред входа на хана. Бе едър мъж с обветрено лице и ведър поглед. Избелели от слънцето, дрехите му бяха пропити с прахоляк от дългата езда. През рамо носеше преметната кожена чанта, пълна с книги. Книги имаше и в дисагите, закрепени върху хълбоците на коня. Той отведе животното до каменното корито, където го остави да се напие.

   На двора излезе жена. Бе хубава, към трийсетте. В ръце държеше ваза с току-що натопени цветя. Те приветливо кимнаха на непознатия; стори му се, че му се усмихнаха десетки сини очи.

   - Добре дошъл. Ще останеш ли за нощувка? – гласът на жената, топъл и мек, го извади от унеса.

   По плочника изтичаха пет-шест годишно момиченце и малко по-голямо момченце. Те се гонеха – шумни и улисани в някаква игра.

   Очите на жената се навлажниха от умиление, усмивка легна на устните ù. Наклонила глава на рамото си, тя с любов наблюдаваше малчуганите.

   „Защо пък да не остана тая нощ” – помисли си странникът.- „Тук е толкова хубаво”

   Откъм кухнята долиташе аромат на готвено, подрънкваха съдове, скоро щяха да поднесат вечерята. Това най му липсваше по време на безкрайните пътувания – уютът и топлината на семейното огнище…

   - Ферхунде! Ти ми изневери! – гневно изригна момченцето и пристъпи към сестра си с вдигнат юмрук.

   - Не съм, Шевкет! Кълна се в Аллах! – тросна му се момиченцето.

   Откъм постройката се показа възрастна жена и викна:

   - Ваня, Петьо, Мария! Сериалът започва… - После забеляза мъжа. - Защо държите човека отвън. - Влезте, господине, заповядайте!

   - Бързо! Филмът! – викнаха в глас децата.

   - После ще си признаеш всичко – вземаше на един дъх стълбите Петьо. – Дали си ми изневерявала и дали Нихат е мой син, или Осман е негов баща.

   - Ти пък! – засмя се Мария. - Чакай да видим какво става по-нататък де.

   Поспря се преди да влезе и се обърна към брат си:

   - Отсега нататък ще ме наричаш Мануела-Ферхунде.

   - А ти мен Освалдо-Шевкет.

   Жената се обърна към странника, сякаш едва сега си спомни, че е още тук:

   - Ще останеш ли за вечеря и нощувка?

   Мъжът вдигна глава към отрупаното със звезди небе, после погледна в тъмното – натам, където се белееше самотният път, от който бе дошъл и поклати глава:

   - Не… Отбих се само да напоя коня. 

Р. Романов

10.2010