На свечеряване странник слезе от коня си пред входа на хана. Бе едър мъж с обветрено лице и ведър поглед. Избелели от слънцето, дрехите му бяха пропити с прахоляк от дългата езда. През рамо носеше преметната кожена чанта, пълна с книги. Книги имаше и в дисагите, закрепени върху хълбоците на коня. Той отведе животното до каменното корито, където го остави да се напие.
На двора излезе жена. Бе хубава, към трийсетте. В ръце държеше ваза с току-що натопени цветя. Те приветливо кимнаха на непознатия; стори му се, че му се усмихнаха десетки сини очи.
- Добре дошъл. Ще останеш ли за нощувка? – гласът на жената, топъл и мек, го извади от унеса.
По плочника изтичаха пет-шест годишно момиченце и малко по-голямо момченце. Те се гонеха – шумни и улисани в някаква игра.
Очите на жената се навлажниха от умиление, усмивка легна на устните ù. Наклонила глава на рамото си, тя с любов наблюдаваше малчуганите.
„Защо пък да не остана тая нощ” – помисли си странникът.- „Тук е толкова хубаво”
Откъм кухнята ...