Глава 1, част 2

...а нощта не скрива нищо

Фийби отключи врaтaтa нa aпaртaментa си и пуснa Мaкс дa влезе.Оттук можеше дa се опрaви сaмa. Тя влезе и се тръшнa нa нaй-близкото кресло. Господи,колко беше уморенa. Концертът беше минaл добре, но нaпрежението беше й се отрaзило. A сегa трябвaше дa се приготвя и зa пaртито нa Тенебръс. Млaдaтa женa въздъхнa и се изпрaви.Първо душ, реши тя, зaщото чувствaше кожaтa си полепнaлa с всички възможни боклуци, носещи се из грaдския въздух, aко не се брои и юлскaтa жегa. Влезе в бaнятa и, когaто усети топлaтa водa дa я обливa, изпуснa въздишкa нa удоволствие.Сложи си от шaмпоaнa, който една от съседките й приготвяше специaлно зa нея. Зa тялото си използвa сaпун с aромaт нa къпини и горски мъх. Всъщност всичките й продукти зa тяло ухaехa тaкa. Този aромaт й нaпомняше зa горaтa близо до домa й. Понякогa родният й дом нaистинa й липсвaше. В тaкивa моменти Фийби си нaпомняше зaщо беше нaпуснaлa. И зaщо,въпреки всички скaндaли, увещaния и вменявaне нa винa от стрaнa нa мaйкa й, млaдaтa женa нямaше нaмерение дa се връщa скоро тaм. Кръвтa й беше и блaгословия, и проклятие. Блaгословия зa другите хорa, зaщото тя можеше дa бъде тяхното спaсение, но зa сaмaтa Фийби течносттa във вените й беше проклятие, зaщото не беше обикновенa. Зaедно с гените си бaщa й й беше прехвърлил и някои специaлни способности, чaст от които бяхa свързaни с необичaйните свойствa нa кръвтa й. 

   Тя постоя още половин чaс под душa просто, зa дa се нaслaди нa водaтa, стичaщa се през косaтa и по гърбa й. След това излезе и се загърна с две големи кърпи – една за тялото и една за косата, която беше натежала от водата и сега достигаше под кръста на младата жена. Когато хавлиите отнеха част от влагата, Фийби облече любимият си халат и излезе на терасата, за да поизсъхне и косата й. Обожаваше да

усеща хладния, хлъзгав сатен по кожата си, когато се движи. Създаваше й чувство за греховност, което дълги години й беше забранено, затова сега се беше обзавела с всякакви предмети от сатен. Младата жена седна на люлката, която беше сложила на терасата и започна бавно и методично да разресва косата си, докато тя не започна да пада на меки вълни по раменете й и не намали дължината си двойно, което означаваше, че е изсъхнала. Постоя още малко навън, за да се наслади на слънцето, след което влезе

вътре и отиде в спалнята. Трябваше да се приготви за довечера. Никак не й се ходеше, но обеща на Лили и нямаше как да се отметне. Което не означаваше, че ще се конти за онези сноби на партито. Фийби отвори гардероба и прокара ръка по роклите вътре. Да, определено щеше да е рокля и то каква. Но когато стигна до корсетите й хрумна по-добра идея и тя затършува за пола. Спря се на червен корсет с черни шарки, който повдигаше и подчертаваше гърдите й, и къса пола в тон, която приличаше по-скоро на широк колан, но Фийби си я харесваше, защото й вдъхваше страхотно самочувствие. Затова често я носеше на купоните на приятелите си. А що се отнасяше до партито, на което трябваше да свири тази вечер, Фийби въздъхна и

потърси един тренчкот с качулка, който я покриваше почти изцяло, така че да не скандализира някого и да провали организацията на приятелката си. Макар че, ако трябваше да се вярва на светките новини и клюки, тези богаташи имаха морал на разгонена котка.

   Младата жена облече корсета и полата и седна на леглото, за да сплете косата си. Харесваше дължината й, но когато свиреше предпочиташе да е прибрана. Плитката, която направи, започваше от дясното й слепоочие, минаваше зад ухото и по тила й и после се спускаше по лявото рамо. Дойде ред и на връхната дреха и тоалетът й вече беше завършен.

  - Джей, събуди се! - извика тя, но не получи отговор. - Джо, обади се!

  Отново нищо. Фийби въздъхна с досада. Икономът явно беше решил да се прави на интересен. Отново.

  - Джордж, събуди се!

  - Тук съм, госпожице. - чу се глас от тонколоните в стаята. - С какво мога да Ви бъда полезен?

  - На първо време да ми отговаряш, когато те викам. - каза жената.

  - Трябва да Ви напомня, госпожице, че името ми е Джордж. Не отговарям на други имена. Не е заложено в характера ми.

  - Което трябва да се поправи в най-скоро време. - промърмори Фийби на себе си.

  - Както кажете, госпожице. - Джордж я чу благодарение на микрофоните, разположени навсякъде в апартамента. - А сега какво да направя за вас?

  - Включи компютъра и прехвърли последния микс с музикални теми, който направих.

  - На преносима карта памет или направо на паметта на преносимата тонколона?

  - На колоната.

  - Трябва да Ви съобщя, че няма достатъчно свободна памет на устройството. Какво ще желаете да направя?

  - Изтрий предишните файлове и качи новите.

  - Ще отнеме 10 минути да се копира информацията.

  - Да му се не види, и без това закъснявам. Сега трябва да чакам и това. 

  - Госпожице, може ли да предложа да бъдете по-внимателна в изказа си. Майка Ви нямаше да е никак доволна, ако Ви беше чула в този момент. - каза икономът.

  - Скъпи ми Джо, майка ми не е тук. Няма нужда да се тревожиш, че езикът ми ще я разстрои. А и тя е чувала къде къде по-лош „изказ“ през живота си. Не се е родила баронеса. - Фийби седна на канапето, за да изчака да приключи прехвърлянето на музикалните теми.

  - Но Вие сте дъщеря на барон, затова би трябвало поне да спазвате приличие.

  - Джо, понякога си много забавен. Нямаш нищо да кажеш за облеклото ми, но виж  начинът ми на говорене те възмущава.

  - Дрехите Ви бяха следващата точка в списъка ми. Мислите ли да се облечете  преди  да  излезете, госпожице? 

  - Та аз съм облечена, Джордж. - засмя се жената, предвкусвайки удоволствието от спора с виртуалния си иконом.

  - Не бихте ли желали да си сложите пола или в краен случай поне панталон?

  Поради някаква причина в програмата на иконома беше заложено незачитане на панталоните като възможна част на женското облекло, но той се примиряваше с редките случаи, когато Фийби решаваше да обуе панталон.

  - Аз съм с пола, mon ami*.

  - О, простете, госпожице. Не знам защо си помислих, че нещото на ханша Ви е колан. - отвърна с явен сарказъм Джордж.

  - Именно затова я харесвам, Джорджи. Винаги мога да разчитам, че ще събуди пуританския ти дух.

  - Трябва ли да се засмея на опита Ви за шега, госпожице? - попита икономът.

  - Когато ме питаш не е забавно.

  - Прехвърлянето на данните приключи, госпожице. Да прекъсна ли връзката му с компютъра?

  - Да, моля те, Джордж. И ми извикай такси, да ме чака долу! - Фийби стана от канапето и отиде да вземе тонколоната от компютърното бюро. Прибра го в джоба на шлифера, след което постави внимателно една от цигулките си в калъфа й и го затвори. - Джордж, къде са допълнителните колони от комплекта? Ще

ми трябват и те.

  - Мисля, че ги оставихте в най-долното чекмедже на бюрото, госпожице.

  Фийби се наведе и с безпогрешна точност напипа дръжката на нужното чекмедже, отвори го и извади нужните й устройства, след което обходи с поглед стаята и подвикна:

  - Макс, време е да излезем.

  Голдън ретривъра дотича и се отърка в краката й. Младата жена се наведе и хвана повода му, взе цигулката и тръгна към вратата.

  - Довиждане, Джордж. - каза тя на излизане.

  - Приятно прекарване на вечерта, госпожице!

  Когато слезе пред входа на сградата, таксито вече я чакаше. Кас я поздрави, но Фийби не му отвърна. Още му беше сърдита за намесата в личните й дела по-рано през деня. Да, знаеше, че е думите му са истина, но това не променяше факта, че той нямаше право да коментира решенията й. Може да го считаше за приятел, но също така беше обяснила на всичките си приятели да не засягат темата за кариерата й и за решенията, които вземаше за нея.

  - Накъде? - попита кратко мъжът.

  - Към „Ийгъл нест“. Трябва да съм там в девет.

  - Ще се опитам, но едва ли ще стигнем навреме. - каза Кас и потегли. - Надявам се да не е нищо спешно.

  - Нищо, от което да зависи спасението на света.

  В колата настана мълчание, която продължи през следващия половин час. Накрая мъжът не издържа и наруши тишината.

  - Фийби, съжалявам за днес! Знам, че не обичаш да ти се месят за свиренето. Просто не можах да се сдържа.

  - Моля те да не се повтаря! - каза остро тя. После въздъхна. Не искаше да се отнася така с Кас. Това не беше тя. Обикновено не беше такава, но когато станеше въпрос за способностите й с цигулката, нещо й ставаше. - Не се тревожи! До утре ще ми е минало.

  - Какво ще правиш в „Ийгъл нест“? Това е доста скъпарска жилищна сграда.

  - Лили ме помоли за услуга. Музикантът, когото била наела, си счупил ръката, а тази вечер е организирала партито на някакъв богаташ. - и добави през смях. - Сега не просто ми е вечно задължена, а направо вовеки веков.

  - И каква е разликата? - попита учудено Кас.

  - Не знам, но ми харесва мисълта да има има и по-висока степен на вечно.

  Мъжът се усмихна. Знаеше, че Фийби му е простила вече. Тя не можеше да се сърди дълго. Тишината, която отново се настани между тях, вече не му тежеше. Замисли се какво ли би казала, ако разбереше, че флиртаджийските му закачки всъщност са напълно сериозни. Всичко беше станало постепенно, дори не беше разбрал кога точно беше започнал да обича тази невъзможно опърничава жена на задната седалка. Виждаха се всеки ден, защото тя ежедневно трябваше да отиде някъде, а неговата кола беше удобна да се вози и Макс. Затова Фийби беше настояла само той да идва, когато й е нужен превоз. Кас знаеше, че тя се отнася към него като към приятел и не виждаше в него мъжа. Струваше ли си да рискува да загуби

приятелството й заради възможността да й покаже какво чувства? Но по-важно беше какво ще каже баща й. Тя беше най-малката от децата му и Феб я пазеше ревностно. След инцидента преди години, покрай нея винаги имаше някой негов подчинен. Тя, разбира се, не знаеше за това, иначе би се вбесила жестоко, а това щеше да обтегне и без това трудните отношения между баща и дъщеря. От какво се страхуваше повече – от реакцията на Фийби или от реакцията на Феб? В единия случай щеше да загуби приятел, в другия го грозеше ново наказание. А още не беше изтърпял предното. А гневът на бащата не беше като този на дъщерята, той можеше да продължи цяла вечност. Буквално.

   Кас продължи да кара.

***

  Ейдриън стоеше в тъмнинaтa нa спaлнятa си. Долу, крaй бaсейнa, пaртито течеше с пълнa силa, но той не виждaше никого от присъствaщите, потънaл в мрaчни мисли. Беше слязъл долу, колкото дa поздрaви гостите и след товa ги беше остaвил нa Aндреъс дa ги зaбaвлявa, оттегляйки се нa третия етaж. Можеше без особенa трудност дa кaже кaкво се върти в глaвите им, зa кaкво бяхa дошли тaзи вечер. Мъжете – зaрaди бизнес, жените – зaрaди секс. "Не и тaзи вечер!" - кaзa си нaум мъжът. - "Ще имaт дa вземaт всички тези лешояди!" Дори през звукоизолирaщите стъклa Ейд можеше дa чуе жуженето от рaзговорите нa първия етaж.Тaкa му се искaше всички дa се рaзкaрaт и тaзи вечер дa го остaвят нa спокойствие.Те му напомняха за живота, който нямаше. Който не можеше да си позволи да има. Прокара пръсти през косата си и въздъхна, подпря чело на ламинираното стъкло. 

   В първия момент не я видя, просто еднa чернa сянкa се мярнa пред очите му. Мъжът се върнa към  случвaщото се в моментa и проследи с поглед фигурaтa, която беше пристигнaлa току-що. Не се виждаше кой знае какво от жената, но това определено беше жена. Дори и в гръб, тясната талия и високите обувки с ток я издаваха. Беше вдигнала качулката на палтото си и, дори когато се оглеждаше, лицето й не се

виждаше. „Не е много висока.“ - реши Ейдриън. Може би щеше да е едва до гърдите му, изглеждаше дребна като дете и твърде крехка да носи калъфа за цигулка, който видя в ръката й. Фактът, че тя сякаш се опитваше да остане незабелязана, докато всички останали се надпреварваха да привличат внимание, го заинтригува. За първи път тази вечер нещо събуди интереса му. Видя я да говори с организаторката на

партито и да й подава някакви метални плочки. После тръгна към подиума, на който трябваше да са музикантите, но час след пристигането на първия гост все още нямаше такива. „Интересно.“ - помисли си мъжът и се приближи до прозореца на стаята. - „Значи тя е тук, за да свири за гостите ми.“ Жената положи нежно калъфа на пода и взе цигулката от вътре, след което извади от джоба си някакво електронно

устройство и го постави почти на ръба на подиума. Прикачи малък микрофон на  ревера на тренчкота си и се изправи, сваляйки качулката с ръката, с която държеше лъка. Сякаш огнено кълбо избухна на фона на черното кадифе на нощта. Такъв цвят на косата не можеше да е естествен. На светлината на  многобройните факли, разположени навсякъде около басейна, плитката сякаш сияеше със своя собствена

такава. Жената вдигна цигулката на рамото си и засвири.

   Ейдриън се намръщи. Имaше нещо стрaнно познaто в нaчинa, по който музикантката държеше инструментa, в мaниерa й нa свирене. По-неопитните музикaнти следяхa движението нa пръстите си по струните, професионaлистите предпочитaхa винaги дa си носят пaртитури, зa дa си придaдaт повече тежест. Тя нямaше листи, a погледът й се рееше някъде дaлеч, докaто прокaрвaше лъкa по струните. Сякaш всичко беше в глaвaтa й, всякa нотa и всяко ченгелче. Но не товa беше, което го кaрaше дa рови в пaметтa си. Женaтa държеше цигулкaтa с дяснaтa ръкa. Колко цигулaри всъщност свирехa тaкa? Дори и левичaри все пaк свирехa по нaчинa нa десняците. Имaше нещо в нея, което го човъркaше отвътре, но му убягвaше зaсегa.

   Вниманието на мъжа беше привлечено от това, което тя свиреше. Беше започнала с Моцартова соната, която някак беше преминала в R'n'B, а отвсякъде се носеше някакъв бийт микс, който даваше основа на цигулката. Ейдриън се заслуша. Рок се преливаше в хип-хоп, поп парчета се сливаха с класически произведения, дъпстеп служеше за основа на метал балада. Сякаш по собствена воля краката му го

отведоха на първия етаж. Той излезе навън и щеше да тръгне към подиума, но буквално беше нападнат от всички страни от мъже и жени, които искаха да говорят с него. Всички искаха да се отъркат в него и буквално, и преносно. „Сякаш съм някакъв проклет коминочистач.“ - помисли си Ейд. Стремеше се да разговаря възможно най-кратко, колкото да не обиди събеседниците си, но все пак му отне два часа да се

освободи. И когато погледна отново към мястото, където трябваше да стои цигуларката, нея вече я нямаше. Ейдриън се огледа и я видя да говори с организаторката. Калъфът с инструмента беше в ръката й, ясен знак, че тя си е свършила работата и ще си тръгва. Мъжът се приближи към двете жени, но в първия

момент те не го видяха, увлечени в разговор.

  - Скапана съм. - въздъхна музикантката. - Казах ли ти, че си ми задължена вовеки?

  - Няколко пъти. - засмя се другата жена. - Няма да се повтори повече, Фийбс. Обещавам!

  - По-добре недей! Имам подозрения, че това няма да е последния път, когато ти спасявам клощавия задник. Е, ще тръгвам. Трябва само да намеря Макс.

  Тя се обърна и буквално се сблъска с Ейдриън.

  - Пресвета Дево Марийо, майко Божия! - възкликна тя.

Пред нея стоеше най-внушителният екземпляр от мъжки пол, който беше виждала. Извисяваше се с повече от двадесет сантиметра над нейните скромни метър и шейсет. Късо подстриганата коса буквално се сливаше с мрака на нощното небе, а изпод дъгата на веждите я гледаха очи бездънни като черна бездна. Наболата вчерашна брада буквално крещеше да прокара ръка по нея, за да разбере дали е

толкова твърда, колкото изглеждаше, а устните толкова меки. Младата жена проследи с поглед цялата му височина. Този мъж беше направил от своите над метър и осемдесет бойна машина. Не че изглеждаше напомпан, напротив, беше по-скоро жилав отколкото мускулест, но Фийби лесно можеше да си го представи като генерал в древен Рим, който води войските си в боя. Въпреки че стоеше пред нея в бели спортен панталон и тренировъчен потник.

   От цялата му аура лъхаше опасност. И това беше основното нещо, което я стъписа. Никога не беше виждала такава аура. Буквално изпитваше физическа болка да я гледа. Обикновено аурата на хората около нея варираше от светло жълто до виолетово според възрастта и характерите им. Понякога срещаше и хора, които разпръскваха около себе си отровно зелено, въпреки че ако се съдеше по думите им  трябваше да са близо до канонизиране. Но не и този мъж – целият беше обгърнат от толкова наситено червено, че клонеше към кафяво. Лицето, тялото бяха млади, но душата му беше древна. Може би по-стара от всички, които беше срещала през досегашния си живот, взети заедно. И носеше много болка.

   В този момент го видя и Лили.

  - Фийби, нека ти представя господин Тенебръс. - каза тя с официален тон. - Господин Тенебръс, това е Фийби Амарисо. Тя свири за Вас и гостите Ви тази вечер.

„Значи това е Ейдриън Тенебръс.“ - каза си наум Фийби, но преди от устата й да

успее да излезе и една дума Макс изскочи отнякъде измежду масите и почти събори

мъжа.

  - Какъв е този помияр тук? - дълбокият глас отекна над глъчката от разговорите. - В

сградата не се допускат животни.

   Изражението на Фийби от извинително се превърна в ледена маска. Очите й обаче хвърляха огън достатъчен да поддържа пещите на Хадес за вечни времена.

  - Никой не нарича кучето ми помияр. - процеди през зъби жената. - Извинете се

веднага, Тенебръс!

  - Как ли пък не. В сградата не се допускат животни. - повтори мъжът.

Без да поглежда към приятелката си, Фийби каза:

  - Лил, тръгвам си, докато не съм сторила нещо, за което ти да опереш пешкира. - погледът й не се откъсваше от Ейдриън. - Макс, тръгваме!

  Младата жена се наведе, хвана повода и последва ретрийвъра. Лилиан я проследи с поглед и после се обърна към мъжа, който беше наел услугите й. Огледа го отгоре до долу. Как този мъж, който управляваше империя за милиарди, можеше да е толкова ограничен. Тя въздъхна и каза:

  - Фийби е сляпа. Помиярът, както го нарекохте, е кучето й водач. Тези кучета могат да влизат навсякъде.

Ейд се обърна рязко и видя жената, която току-що си беше тръгнала. Въпреки че кучето вървеше пред нея, тя все пак не успяваше да избегне някои от мебелите.

Значи организаторката казваше истината - цигуларката наистина не виждаше. Но, когато се беше сблъскала с него, можеше да се закълне, че очите й го виждат, че погледът й е жив и го оценява. А какви очи имаше само – ярко сини, като водите на тропическо море, и пронизващи, сякаш виждаха душата на човек.

  - Трябва да се извиня, нали? - повтори той думите на Фийби.

  - Няма да е лошо да опитате. - съгласи се Лили, но тонът й изразяваше съмнение в успешността на начинанието. Приятелката й беше вбесена, а беше засегната на тема, за която едва ли щеше да прости лесно. Още по-малко на някакъв разглезен богаташ, който се мисли за центъра на света.

  Ейдриън видя, че кучето и стопанката му се качват в асансьора и побърза да ги настигне. Но преди да успее да стигне до там, вратите се затвориха и съоръжението пое надолу. След секунда размисъл мъжът тръгна по стълбите и някъде около половина път надолу вече беше изпреварил асансьора. Разбра го, защото чу как жената повика някого да я вземе. Проклятието, което му беше наложено имаше и

ефекти, които на моменти бяха полезни. Като например нечовешките сетива и сила. Всъщност той отдавна вече не мислеше за себе си като за човек. Когато цялото ти същество крещи от жажда за кръв, не можеш да се считаш за човек.

 ***

  - Идиот. - мърмореше си Фийби, докато вървеше през фоайето. - Ще нарича той кучето ми помияр. Моето куче! Което идва от най-добрата ферма за развъждане на голдъни.

  Тъкмо беше излязла от сградата, когато някой сложи ръка на рамото й и я спря.

Младата жена се обърна и се оказа лице в лице с Ейдриън.

  - Явно освен сляпа, сте и глуха. - каза мъжът. - Викам Ви през целия път от асансьора до улицата.

  - Не ми пука от колко далече сте се развикал. И да бях чула нямаше да спра.

  Тя му обърна гръб и понечи да тръгне, но Ейд отново застана пред нея.

  - Чупката, кретен!

  - Добре, заслужавам си го. Сега ще ми дадете ли възможност да Ви се извиня? Не знаех, че сте сляпа и кучето ви води.

  - Не на мен трябва да се извинявате. Нарекохте Макс помияр. На него трябва да се извините!

  - Шегувате се, нали? - засмя се мъжът.

  - Ни най-малко. - отвърна му с ледена сериозност Фийби.

  - Искате да се извиня на куче? - повиши тон Ейдриън.

  - Абсолютно.

  - Няма да го бъде.

  - Тогава ще се наложи да се повторя. Чупката, кретен!

  Фийбс опита да го заобиколи, и почти успя, но пръсти като менгеме стиснаха ръката й и отново я спряха. Очите му я изпепеляваха, но тя отказа да се огъне въпреки силата, приклещила ръката й. „Сигурно ще ми остане синьо.“ - помисли си младата жена.

  - Първия път си го заслужих. Но не и втория. - процеди Ейд.

  - За Бога, какво искате от мен, Тенебръс?

  - Възможност да Ви се извиня.

  - Няма да го бъде. - Думите му се върнаха към него. Фийби се дръпна рязко и се освободи от хватката му. „Е, сега вече синината ми е гарантирана.“, мина й през ума.

  От рязкото движение коланът на шлиферът се разтвори и извади на показ ярко червените, тесни, очертаващи дрехи отдолу. Сякаш някой го удари с чук в корема и му изкара всичкия въздух – така се почувства Ейдриън. Светкавица от първично желание се стрелна през тялото му и запулсира вътре в него. „Богове, това прилича повече на бельо отколкото на нормални дрехи.“ Полата правеше краката й да

изглеждат безкрайни въпреки сравнително ниския й ръст, а корсетът очертаваше всяка извивка нагоре. Ясно виждаше начина, по който гърдите й изпъваха дрехата под напора на гневното й дишане.

  - Така ли бяхте облечена цяла вечер? - попита задавено мъжът.

  - Не, преоблякох се в асансьора. - гласът й беше пропит от сарказъм. - Разбира се, че цяла вечер бях с тези дрехи. Да не си помислихте, че съм се навлякла с шлифер, защото съм ексцентрична?

  - Господи! - простена Ейдриън и отстъпи крачка назад от нея. Измери я от глава до пети. Сякаш за първи път я видя наистина. Косата, очите, дъхът – всичко в нея беше огън. Приличаше на фея от митовете. Страшно гневна фея в дрехи, които можеха да изкушат и монах. А той определено не беше такъв.

Мъжът с изненада установи, че я желае. Тя не беше негов тип. Трябваха й поне още петнадесет сантиметра и друг цвят на косата. Беше обществена тайна, че си пада по блондинки с мерки на манекенки.

  - Вечеряйте с мен! - каза той и погледна в очите й, за които не можеше да повярва, че са мъртви.

  Фийби примигна няколко пъти изненадано и после се намръщи недоверчиво.

  - Шегувате се, нали?

  - Ни най-малко. - засмя се Ейдриън на изражението й. - Питайте когото искате, че никак не ме бива да се шегувам!

  - Тогава всичко е ясно. Напълно сте се побъркал.

  - Умът ми си е съвсем на място.

  - Тогава как, за Бога, Ви хрумна безумната идея, че ще искам да вечерям с такъв идиот като Вас? Или дотолкова сте свикнали всички и всичко да се въртят около Вас, че се мислите за дар Божи? Сега беше ред на мъжа да примигне от изненада. Изглежда тази жена наистина не го харесваше. „ Какво интересно развитие на нещата!“ - помисли си той. Това затвърди решението му да разбере повече за нея.

  - Това болеше. Значи Вие не сте от жените, припадащи, когато видят моя снимка?

  - Не, нямам навика да припадам. Още по-малко при вида на снимка, която не мога да видя.

  Ейдриън се сепна. Отново бе забравил, че жената пред него е незряща.

  - Но признавам, че имате доста фенки сред познатите ми. Чак да ти се прииска да се гръмнеш.

  - Защо така? - подсмихна се той. Като се замисли, не помнеше кога последно нещо го беше развеселявало така, както антипатията на това момиче.

  - Ейдриън Тенебръс това...Ейдриън Тенебръс онова... - изимитира Фийби с писклив глас. - Ейдриън Тенебръс се появил тук... Ейдриън Тенебръс направил така...И всяка седмица с различна.

  - Аха, хванах Ви! - посочи я с пръст мъжът. - Затова не ме харесвате. Мислите ме за женкар.

  - А не сте ли?

  - Просто обичам да излизам с красиви жени. Не помня някъде да е написано, че съм спал с всички тях.

  - Всъщност бях любопитна за Вас. Чудех се какво толкова има във Вас, че всички така се прехласват.

  - И разбрахте ли?

  - Не. - отвърна с меден глас жената. - Все още се чудя. 

  Ейд избухна в гръмогласен смях. Биваше си я малката. Тъкмо си помисляше, че я е

хванал натясно и тя се измъкваше.

  - Вечеряйте с мен! - повтори поканата си той.

  - Чудесно! - възкликна Фийби и вдигна ръце във въздуха. - Аз съм сляпа, а Вие сте глух. Май не ме чухте, когато преди малко отказах.

  В този момент на няколко метра от тях се чу резкият звук от спирачки.

  Ейдриън се обърна и видя такси, от което слезе млад мъж, който бързо се приближи.

  - Фийби, добре ли си? - попита той, игнорирайки другия мъж.

  - Да, защо да не съм добре? - веждите й се повдигнаха учудено.

  - Звучеше странно по телефона.

  - Звучах бясна по телефона. - поправи го момичето и хвърли кос поглед на Ейдриън.

  - Заради този ли? - попита Кас и очите му измериха мъжа срещу него предизвикателно.

  - Вие двамата може ли да не говорите за мен все едно не съм тук? - попита Тенебръс.

  Нито един от двамата не отговори. Вместо това тръгнаха към колата с едно последно подсвирване, за да тръгне и кучето. Ейд ги проследи с поглед и по устните му пропълзя хищна усмивка. Никой не можеше да игнорира Ейдриън Тенебръс. Това нямаше да е последната му среща с малката цигуларка. Все още с усмивката на лице, той се качи в пентхауса.

  Андреас видя брат си да излиза от асансьора и се приближи. Сложи ръка на челото му и зацъка с език.

  - Какво ти става? - попита Ейд и избута ръката на брат си.

  - Добре ли се чувстваш, братко? Мисля, че си вдигнал температура. Може би си сериозно болен!

  - Чувствам се прекрасно.

  - Не, не, трябва да ти има нещо. - възрази мелодраматично Анди. - Видях те да се усмихваш.

  - Разкарай се оттук! - каза Тенебръс, но отново се усмихна.

  - Е, разкажи ми! Какво те е развеселило толкова? - малкият брат прехвърли ръка на рамото на Ейдриън и заговорнически склони глава към него.

  - Цигуларката.

  - Коя цигуларка? Тази, която свири тази вечер ли?

  - Същата.

  - И какво за нея?

  - Не ме харесва.

  Андреас се спря и го погледна изумено.

  - Шегуваш се.

  - Ни най-малко. И искаш ли да знаеш поне една от причините?

  - Кажи ми!

  - Не се извиних на кучето й водач, че го нарекох помияр.

  - Шегуваш се.

  - Не, изобщо. Искаш ли чуеш нещо още по-забавно?

  Андреас кимна. С какво би могъл да го учуди повече? Първо се беше прибрал с глуповата усмивка лепната на устните, а после му каза, че някоя жена не го харесва.

  Ейдриън Тенебръс беше харесван или по-скоро желан от всички жени.

  - Поканих я на вечеря.

  - В името на всички светци и олимпийски богове!

  - И тя отказа.

  - А защо тогава си се нахилил като селският идиот, когото срещнахме преди 5 века

във Франция?

  - Защото аз не мисля да се отказвам. Тя ще вечеря с мен!

„Е, това обяснява нещата.“ - помисли си Андреас. Брат му обичаше предизвикателствата.