Един неприет разговор
Струваше му се, че пътува от години. Край него профучаваха къщи, дървета, пътищата се сливаха и се разделяха, криволичеха или се опваха прави като игла. Вече не помнеше откога не е спирал, откога не е сменял дума с друг. Съмваше и се мръкваше с неумолима безпощадност. Добре, че не беше много горещо, а и климатикът в колата беше добър, не усещаше промените на времето. Kараше бързо, маневрено, много уверено, на границата на автоматизма. В ъгъла на съзнанието му обаче оставаше винаги мисълта за опасност и си стоеше там, закотвена сигурно и непоклатимо. Отдавна не се питаше защо и накъде пътува, кога ще стигне, кого ще срещне. Музиката от радиото, чувствена и разтърсваща, проникваше до всяка клетка на тялото му. Истината бе, че се чувстваше невъобразимо самотен. Не че досега не беше изпадал в подобно състояние, напротив, това бе повече от обичайно. И въпреки това бе подтискащо. Даваше си сметка, че от цялата работа нищо няма да излезе. Беше опитвал вече два пъти, и дв ...