Един неприет разговор

   Струваше му се, че пътува от години. Край него профучаваха къщи, дървета, пътищата се сливаха и се разделяха, криволичеха или се опваха прави като игла. Вече не помнеше откога не е спирал, откога не е сменял дума с друг. Съмваше и се мръкваше с неумолима безпощадност. Добре, че не беше много горещо, а и климатикът в колата беше добър, не усещаше промените на времето. Kараше бързо, маневрено, много уверено, на границата на автоматизма. В ъгъла на съзнанието му обаче оставаше винаги мисълта за опасност и си стоеше там, закотвена сигурно и непоклатимо. Отдавна не се питаше защо и накъде пътува, кога ще стигне, кого ще срещне. Музиката от радиото, чувствена и разтърсваща, проникваше до всяка клетка на тялото му. Истината бе, че се чувстваше невъобразимо самотен. Не че досега не беше изпадал в подобно състояние, напротив, това бе повече от обичайно. И въпреки това бе подтискащо. Даваше си сметка, че от цялата работа нищо няма да излезе. Беше опитвал вече два пъти, и двата пъти бе излязъл емоционално и психически изчерпан, неспособен да чувства друго, освен да запълни празнотата, времето и леглото си. Не искаше да признае дори пред себе си, че тези две раздели го бяха променили. Знаеше го. И тя го знаеше, също както той знаеше, че тя не е същата. Тъкмо това го плашеше. Още помнеше ясно болката, която изпитваше заради нея. И все пак тя си стоеше там, не помръдваше и на милиметър от мястото, което беше заела в сърцето му. Какво ли не бе опитвал, с надеждата, че отново ще бъде господар на волята си. Няма начин, всичко е напразно. Страхуваше се, че тя ще остане там завинаги. Неволно отпусна газта, колата се понесе почти сама по хлъзгавия мокър път. Ръцете му се чудеха какво да правят, запали цигара, вдиша и изпусна дима , без да го усеща. Как му се искаше да чуе гласа и. Но не, няма да и звънне, не искаше да бъде този, който търси любовта. Искаше му се всичко да е случайно, неангажиращо, точно както неангажиращо и случайно се носеше колата по   вятъра. Имаше чувството, че колата беше неговото продължение и неговата броня. Щеше да е прекрасно, ако съвсем случайно я срещнеше някъде по пътя, мокра и зъзнеща, винаги и беше студено, дори през август, сигурно защото никога не беше получавала топлина от никого. Не искаше да си спомня, не... Е, за онези малки жестове, да хване стъпалото и , както си седи до него в същата тази кола, на съседната седалка, само на ръка разстояние, за да провери дали са студени краката и. Беше толкова просто. Да я накара да се усмихне, толкова рядко се усмихваше в началото, гледаше в тъмното навън и говореше така тихо, че шумът от мотора я заглушаваше и думите и оставаха да висят във въздуха. Това го ядосваше, някога, а сега му липсваше даже тази неясна мелодия на гласа и. Знаеше, че е наложително да спре. Да излезе от колата. Да тръгне по черния път през нивите, през цъфналите слънчогледи, да тича, все по-бързо, да се изгуби сред тях, да легне на земята, да погледне слънцето и да види  себе си, нея, всички отминали дни, да си спомни за всичко.  Да поговори с нея, макар и само наум. Да и каже, че я обича, че му липсва, когато не е с него, че очаква да я види, да я прегърне отново, да вдиша мириса на косата и, да погледне в очите и и да намери в тях цялата обич на света. За него.

  Натисна газта. Колата го послуша, тя поне го слушаше безпроблемно. Табелите не се разчитаха от високата скорост. Не му и трябваше да знае накъде се движи. Сам. Сам в тълпата. Сам с нея. Сам с живота.

  Вибриране, точно под колана. Беше забравил, че има телефон. Второ не последва. Един неприет разговор стои на екрана на телефона му. Нямаше нужда да поглежда. Знаеше, че е тя, такава е уговорката. Звъни веднъж и затваря. Обаждането му след това е правило, неписано, но винаги и стриктно спазвано, неотклонно. Усещаше, че и липсва, че понякога просто гласът му само я караше  да се разтапя. Представяше си лицето и, грейнало, некрасиво, но щастливо и ведро, сега вече се смееше почти непрекъснато .

  Тунел. Трябваше да намали, включи фаровете. Зачака да види просвета към края. Вибриране. Не го очакваше. Неписано правило, но винаги спазвано - тя никога не звънеше втори път. От деликатност ли, от гордост ли, не знаеше и не беше я питал. Те никога не говореха за това, за тези неприети разговори, сякаш бяха нещо нередно. Нещо се е случило, тя никога не звъни втори път... Рязко настъпи спирачките, чак после се усети, че тунелът не е свършил. Мокрите гуми на колата изсвириха тревожно, тя поднесе, завъртя се и спря напреки на платното, изписвайки спирачни линии, усукани като пъпна  връв . Въздъхна дълбоко, изтри челото си с ръка, все и казваше, че е потен, за да не го прегръща непрекъснато. След него нямаше други, слава богу. Направи маневрите, колата си беше наред, тя поне не проявяваше капризи да го изненадва. След малко видя светлинката на деня , ставаше все по-ясна и скоро пътят пак се ширна пред него. На отбивката извади телефона от калъфа, повъртя го в ръка и понечи да набере номера. SMS. Какво и става, това вече е прекалено. Сега ще и каже, че не може така да разполага  с него, не и когато си поиска...

  Беше втренчил поглед в екрана.

  Бебе. Момче. Трети месец. Извинявай.

  Не бързаше. Вече знаеше накъде пътува.