"Бай Ганьо" по Алеко Константинов, съвременно обработен. 

 

| Бай Ганьо пътува

 

Чакаме ние с Бай Ганьо автобуса, който беше през два часа. Ще ходим у него на гости в родното му село. Беше ме учтиво поканил и нямаше как да му откажа. Докато чакаме, сядаме в близкото кафене. Както си стоя и размишлявам нещо на ума си, не усещам кога Бай Ганьо се е изнизал. Бре, чудна работа! Къде ли може да се е дянал тоя човек? Тук търсих-няма го, там търсих-няма го! И чашата, и чинията-празни. Бре! 

 Остават още десетина минути до идването на автобуса. Аз плащам изяденото и изпитото от Бай Ганьо и ставам. В това време-ха! Ето къде е Бай Ганьо. Аз къде ли не го търсих. Питам го къде е бил, а той:

-Абе брате какво да ти кажа. Седя си и изведнъж, какво да видя! Няма я торбата с  багажчето ми. Па там-телефона, портфейла, килимчето ми.... Умрях от притеснение! Какво ще правя сега? Как ще платя, как ще се обадя на жената и децата? Бреех! Тръгнах да гледам кой ми е отмъкнал багажчето. И какво да видя! Една бабишкера носи същата торба като моята. Тръгнах да я гоня-тя помислила, че ще я обирам. Викам й "Дай си ми торбата!" тя я дърпа, бута се, пищи, ругае ме, клевети ме, че съм обирджия. Изведнъж торбата се скъса и всичко изпопада. Ха! Туй не бяха моите вещи! Значи някоя друга ми ги е отмъкнала, тъй ли? И в този момент се досещам, че си бях забравил торбичката на спирката. Отивам-там са. Никой не успял да ми ги пребърка, всичко си е на мястото. Хее, така си отдъхнах! Ех, че съм забраван! 

-Хубаво си се наприключенствал Бай Ганьо - отвръщам му аз - Но бива ли тъй, поне не се ли извини на жената?

-Че за к'во? Аз учтиво я моля да ми даде торбата, за да проверя дали не е мойта, а тя... Изкарва ме мене виновен! 

През това време виждаме, че автобуса пристига и се нареждаме... Колко население ще има в село Вратица? В това време поглеждам в Уикипедия-над 150 души! Като се имаше впредвид родата на Бай Ганьо... Но те половината се бяха изселили в София и сега бяха горди граждани софиянци. Само възрастните останали във Вратица. Обаче Бай Ганьо му станало мъчно за тях, та решил да отиде да ги види, па и да покани и другар със себе си.

По едно време се сещам за платеното от мен пиво на Бай Ганьо и му припомням.

-Голяма работа! - смее се той - Имал си в повече пари - платил си. Айде сега ще легна да поспя, че се уморих... - и той бързо се обляга на седалката и захърква. Много време има докато стигнем до Вратица. Вече съжалявам, че съм приел поканата на Бай Ганьо, но ми бе неудобно да му откажа. Толкова бе радостен той... Сега връщане назад няма.

  След час Бай Ганьо се буди и отваря раницата си. Изважда буца сирене, хляб и луканка. Вади и един нож и започва да реже и да яде. Не му прави впечатление трохите, които се ръсят по пода. Не му правя забележка, но му хвърлям поглед, от който би трябвало да се досети какво върши и да се засрами, но той най-спокойно си продължава да хапва и да мляска шумно. Сега от София ще отидем в Бургас и чак тогава към селото... Макар да не ми се вярва да има специален автобус за там. Ще стигнем до някоя спирка и от там ще вървим пеш...

 Чувствам, че и аз огладнявам. Но не искам да цапам тролея. Все пак вече цял ден не съм кусвал нищо. Моля Бай Ганьо да ми одреже парче луканка и къс хляб. Той ми реже възможно най-малко и ми подава с думите:

-Толкова малко имам, па ти ми и искаш... 

-Но какво толкова Бай Ганьо? Аз платих кафето и яденето ти, а ти се свидиш... 

-Пак казвам-имал си, платил си. Виждаш ли аз да разполагам с много храна? Няма да мога да се нахраня сам себе си, а искаш и с тебе да деля хляба...

Съжалявам, че въобще съм помолил Бай Ганьо за това. Коремът ми бучи, но се опитвам да игнорирам глада и се заглеждам в прозореца и гледката. Бай Ганьо продължава да мляска все тъй шумно. Слагам си слушалките, за да послушам малко музика и да не чувам тези дразнещи шумове.

-А!-извиква в този момент Бай Ганьо и ми грабва телефона от ръцете. Той избира нещо и го пуща на максимум, без да се съобразява с останалите пътници. Пуска Камъните падат и започва да се кефи на мазния кючек. Плескам се по челото и се зачервявам от срам. Кондукторът идва при нас и ни моли да спрем музиката. Бай Ганьо започва да се заяжда:

-Хайде стига бре! Аз пък не мога да ви слушам това радио, което сте пуснали. Какви са тези класически хитове? Това дето аз го слушам е класика, а не вашите английски боклуци. Ето ви чисто българска музика! 

-Господине ако обичате... Спрете музиката. 

-Спрете радиото първо!

-Но то е толкова тихо пуснато, почти не се чува. Господине моля ви! Пречите на останалите пътници!

-Бай Ганьо-обръщам се аз към него - Сложи си слушалките и си слушай. Наистина пречиш на хората...

-Добре! - прекъсва ме Бай Ганьо със злобен поглед. - По-умният винаги отстъпва. - и изключва музиката, след което започва да мрънка колко неуважително се държали с него, че той бил Бай Ганьо...

-Те не ме ли знаят кой съм! Аз съм Бай Ганьо! Обиколил съм цяла Европа и цяла Америка, Азия... И каквото щеш още... Та аз съм ходил в Инстанбул, Скопие, Белград! Белград бе-в Русия! А те де са ходили? Що са видели? Познават ли културата на останалите народи-не! Те на Бай Ганьовия пръст не могат да се хванат!-и тъй продължава да недоволства до безкрайност

-Но Бай Ганьо, Белград е в Сърбия - поправям го аз.

-Много знаеш пък ти... Аз съм ходил и знам! 

Примирявам се с неговото мнение.

 Най-сетне автобуса спира на гарата в Бургас, след няколкочасово пътуване. Ние с Бай Ганьо слизаме и хващаме автобуса за друга спирка, от която ще тръгнем пеш до селото. Той Бай Ганьо си знае... Той е много въудошевен, че скоро ще стигнем до Вратичка. Простете... Вратица... Никога не съм чувал друг път за подобно село...

  Край на първа глава.