Единствената любов

                                                      Единствената любов

   Харесваше начина, по който отмяташе косите си, двете трапчинки на бузите ѝ, особения тембър на гласа ѝ. Дори цигарата, която хвърляше недопушена в пепелника, добиваше някакво особено очарование. Харесваше всичко в тази жена. Тя беше на път да го раздели със семейството му. С нея забравяше за всичко и всички.

   Познаваха се от два месеца, а му се струваше, че са минали десетилетия. Нощем, когато се прибираше при жена си и децата си, в главата му бушуваше такава стихия от мисли, които не му даваха да спи, а денем беше блед и измъчен. Дори жена му, уплашена и неразбираща защо е в това състояние, го караше да отиде на лекар.

   Този порочен кръг – семейство, любовница, семейство…нямаше край. Изборът беше много труден. От една страна децата, семейството, от друга – Ивелина, жената, която успя да събуди в него чувства, непознати досега.

Тя не беше обвързана и пред нея нямаше никакви пречки.

   Такава бурна любов не беше изживявал преди брака си, а да не говорим с жена си, която обичаше посвоему, но никога с такава страст, с каквато желаеше Ивелина. Тео /Теодор/ се разкъсваше между желанието да бъде с нея и топлото чувство на обич към двете деца – момче и момиче, които го боготворяха и веднага тичаха при него, щом се прибереше. Колко трудно е да разочароваш детските очи, които не познаваха изневярата, които обичаха искрено и без всякакви условности.

   –Да заминем! – предложи му Ивелина, на която почваше да ѝ омръзва нерешителността му. Изключено беше да го разбере, тя нямаше деца и не искаше да приеме, че той може да пожертва любовта на живота си заради тях.

   –Къде?

   –Имам чичо в Америка, по точно в Хюстън, Тексас, ще ни помогне да се устроим там. Не искам да те деля с никого.

   Но тук Ивелина сбърка, той не можеше да си представи, че няма да вижда децата си. Беше склонен да се разведе и да живее с нея тук, в България, но да замине, по-голямо наказание за изневярата не си представяше. И тогава взе решението:

   –Аз оставам тук.

   Разочарована, Ивелина не промени желанието си да замине и не след дълго всеки пое по своя път. Отначало тя му се обаждаше от Хюстън, но после престана. Тео дълго време се измъчваше, че е допуснал грешка, но после се остави на рутината и ежедневието го погълна. Така изминаха двадесет  години.

   Една вечер, когато работеше в кабинета си, получи обаждане от непознат номер. Не беше от България. Озадачен, Теодор се поколеба, но после се свърза с непознатия. Чу тъжен и измъчен глас:

   –Жена ми почина от рак.

   –Коя е жена Ви и защо на мене го съобщавате?

   –Жена ми е Ивелина. Изпълнявам последното ѝ желание да се свържа с Вас и да Ви съобщя за смъртта ѝ. Последните ѝ думи бяха да ти предам, че е сгрешила, че ти желае здраве и след много години, когато приключи земният ти път, ще те чака там, в отвъдното.

   Зашеметен, той остави телефона и усети някакъв полъх, който донесе парфюма ѝ, някой нежно и предано го прегърна, целуна го, сякаш се сбогуваше с него.

   Дълго време Тео мислеше за случилото се и беше уверен, че беше тя –  единствената любов в живота му!

                                                                                                                           Мария Мустакерска