Една споделена, но неизживяна любов

(част 4)

По време на обедната си почивка Лия, която по принцип рядко излизаше от офиса, защото все си носеше нещо за хапване, реши да си инсталира и тази програма. Какво беше учудването й, когато първият отворил се прозорец на екрана й показа, че има непрочетени съобщения: Мадан я беше търсил 3 пъти през последните 8 дни със съобщения от по 1-2 думи: „Ехо?“, „Здрасти! Къде си?“, „Ехо! Как си?“. Лия се изчерви! Не можеше да повярва! Той я е търсил… Тя му отговори и обясни защо досега не му е отговаряла.

Така започна тяхното онлайн приятелство. Вече се познаваха; сега се сближаваха. Понякога сутрин разменяха по някоя дума; по-често вечер – преди да си тръгнат от работа. Но не винаги. Точно тогава шефът на Лия беше „купил“ дружество финансов посредник за Фондовата борса. Започна период на трескав превод на документи за нови клиенти, които „ще играят“ на борсата… И се оказа, че Мадан е прекрасен „речник на живо“… Лия се стараеше сама да се справя, но имаше термини, които бяха тежки и неясни… и Мадан помагаше. Винаги. Кратко и ясно. Веднъж, когато си бъбриха една сутрин, той подхвърли едно изречение, което доста я озадачи: „Добре, хайде сега да си оправдаем заплатата“. И спря да чати. Лия си каза: „Тоя пък на какъв се прави?!“ На път за дома тя се поразмисли и … май се оказва, че Мадан е прав: във всички комунистически страни хората са свидетели на това, че заплатата в края на месеца ще си я получиш – тя е „бонус“, без значение дали си работил – т. е. въпреки че не си работил / не си се престарал от работа. А се оказва, че хората следва да имат точно обратното мислене: след като в края на месеца ще получа заплата, аз трябва да си я заслужа; да си я изработя. Хм-м… интересен поглед, който освен друго се оказва и доста верен.

Бяха първите дни на м. февруари. Днес Лия попита Мадан кога му е рожденият ден. Вместо да отговори, той я помоли да не му се сърди… И призна, че е бил преди 2 дни. Навършил е 40 г. Една проста сметка: 12 г. е по-голям от нея. Лия го поздрави от сърце, но и не се забави да го смъмри, че си е мълчал… Той й спомена, че родителите му са дошли на гости от далечна Бирма и не могат да се нарадват на падналия сняг. Баща му за последно е виждал сняг преди 35 г.! А за майка му – това е за първи път. Лия жадно попиваше всяка дума. Беше й любопитно да го слуша. И понеже си говореха на английски, неговият втори „майчин“ език, тя често улавяше думи, които за нея са странно употребени; и всеки път проверяваше в речника дали Мадан е прав; и, да, той беше прав всеки път. Тя, видиш ли, бе научила английските думи до 3-о или 4-о значение, а той ги използва с тяхното 9-о значение, например. Е, хайде, да си имаме уважението – тя се е постарала да научи повече от едно… и на шега се дразнеше, когато чуе от него нещо старо и познато, но в нов контекст; не пропускаше случай да провери – уви… нямаше пропуск: Мадан беше прав всеки път. Всеки път. Как може? Е, може. Лия не спираше да му се възхищава. И искаше и тя така да владее английски… Къде ти? Мисия невъзможна! Един ден когато шефът й беше ядосан на някого и тя трябваше да редактира негово писмо, попадна на израз, който не можеше да намери в интернет, а коректорът на правописа в уърд й показваше, че няма такава дума. Мадан се „засмя“ в чата и й каза, че това е грешно написана ругатня. Оправи правописа и всичко си застана на мястото. Да, много има какво да учи тя от тоя пусти английски!

В тези кратки разговори Мадан й обясни, че нищо не е било готово за официалната визита, и когато е пристигнал, е трябвало да се реагира бързо. Сподели й – потвърди й – че е знаел, че тя ще се справи със задачата да отговаря за автопарка. После секретарката на посолството изпрати на Лия снимките с „колегите“ – т. е. със зам-консула от Санкт Петербург и с Мадан. Тя ги препрати на последния и след няма и седмица в един лежерен разговор той й призна, че снимката с льольото от Русия той я е изтрил (не можел да гледа как онзи я е прегърнал) и си е оставил само снимката с тях двамата. И на няколко пъти я покани да му отиде на гости – дори със съпруга си – в Любляна. Като изрично подчерта да не се притесняват за спането, защото ще му е приятно да му гостуват в къщата, в която живее – имало много място. Лия свенливо отвръщаше „Да, ще си помислим“ и до там.

Наближаваше Великден. Лия пътуваше с автобус за работа, когато на един завой – покрай обръщалото на трамвай №9 – след като не спираше да се усмихва откакто се качи преди 15 минути в рейса – тя внезапно осъзна: „Влюбена съм!“ О, какво откритие! Нали е омъжена, нали нямат дразги у дома… Защо и как този, другият, бе успял да открадне мислите й, че май и сърцето й? Цели 8 години не беше се замисляла, че може да погледне настрани, а сега? Не, сигурно това е пролетната шега на времето: слънце, цветя, нов живот… нова любов… Дните се нижеха, а Лия не можеше – и не искаше – да се противи на това усещане… Не, не е Ред Бул, който дава крила!

Мъжът на Лия, Цветан, получи предложение да купи автомобил на нейна бивша съученичка… И понеже е всеизвестна тайна, че в Сърбия всичко е „доремонтирано“ преди да стигне до пазара и автокъщите, Цветан беше ходил няколко пъти до Германия – за семейната им кола и за други приятели. Затова и този път не отказа. Умуваха с Лия и решиха (по нейно предложение!) на връщане от Германия да се срещнат в Любляна и да погостуват 1-2 дни на Мадан – а тя ще отиде с автобус от Белград. Речено-сторено. Лия не можеше да си намери място от притеснение… или вълнение…

Пътуването й мина неусетно. Дори на границата не чакаха дълго… Когато пристигна, Мадан я посрещна, заведе я у тях, показа й какво и що и помоли да го извини – но трябва да се върне на работа. След като излезе, Лия на спокойствие разгледа всичко: етаж от къща с огромна тераса, кухня с френски прозорци, 2 спални (едната имаше и внушителна гардеробна!), 2 тоалетни с баня, огромен хол, дори малко килерче; на долните два етажа живееха хазяите със своите деца. Спалнята за гости бе потънала в прах. Лия се разтърси и намери прахосмукачката. Преди да я пусне, реши да си свали обеците и да ги почисти. После обаче се разсея и забрави за тях. Когато изтупа завивката на спалнята, нещо издрънча, но тя не му обърна внимание. Пусна прахосмукачка, подреди си дрехите в гардероба и се освежи в банята. Привечер Мадан се прибра у дома, седнаха да вечерят – традиционни бирмански ястия: т. е. ориз с най-екзотични подправки, питки а-ла дюнер и пържено пилешко месо. Беше вкусно. И леко пикантно. Мадан се пошегува, че от баща си е научил един ценен (и практически изпитан) урок: всеки мъж трябва да може да готви, защото ако сгафи нещо и жена му му се намуси и откаже да му поднесе вечеря, той няма да си легне гладен, ако може да готви! Лия се учуди на логиката… и истината в тези думи. Докато седяха на масата, тя на няколко пъти засече неговия втренчен в нея поглед. След 4-ия път тя го попита:

- Защо ме гледаш така?

- Нищо. Просто те гледам.

Да, бе, и тя му повярва! Но си замълча. Вече знаеше – от онлайн комуникацията им – че той не е от приказливите; и само ако реши, тогава ще каже какво мисли. Всъщност, Мадан очакваше – или несъзнателно подтикваше – Лия да порасне, т. е. да започне да разсъждава по-зряло; да не задава „глупави“ въпроси, а да се научи „да разчита“ поведението, думите и действията на хората… Нещо, което Мадан владееше тъй изкусно, а Лия само можеше да му се възхищава.

След вечеря домакинът изми чиниите, Анелия разтреби масата и двамата се преместиха да си говорят в хола. Слушаха традиционна бирманска музика. Лия и думичка не можеше да разбере… Как го говорят хората този език?! Но още по-голямо беше учудването й, когато Мадан седна до нея и я помоли да си пусне косата – защото искал да я види с дълга (пусната) коса… Лия се подчини, но не спираше да си задава въпроса защо го иска той това от нея, тъй като само след няколко часа Цветан ще пристигне. Не стигна до някакъв отговор. Говориха си много… Спореха за всичко с много шеги и двусмислици и намеци на английски… Лия не можеше да се мери с него, но… остроумието й надделя на няколко пъти, а Мадан признаваше победите й и само тайно се усмихваше.

Към 23:00 ч. решиха, че е време за сън – и двамата бяха имали дълъг ден, а на следващия Мадан отново беше на работа. Към 01:30 ч. телефонът на Лия звънна – беше Цветан; влязъл е в Любляна, мислил е да спи в колата, за да не ги притеснява през нощта, но тъй като също е каталясал от дългото шофиране, все пак е решил да ги събуди – да попита за адреса или те да дойдат да го вземат. Лия с треперещ глас приближи стаята на Мадан и трябваше няколко пъти да го повика по име, за да го събуди. Предаде му слушалката – мъжете да се разберат без тя да посредничи. Набързо се облякоха и отидоха да го приберат. Мадан любезно предложи нещо за вечеря; Цветан хапна и тогава се взря в Лия:

- Къде са ти обеците?

[следва продължение]