Есенна Монтана

3.02.2012 г., 23:19 ч.

Проза » Разкази

623 0 2

Есенна Монтана

Поглеждайки през прозореца на класната стая, виждам все същите дървета, които украсяват пейзажа около училище, но някак променени. Листата им като че ли остаряват. Вече не е тъй зелено. Дори зеленото почти не се мярка из багрите на дървесните корони. Гледам от топлата стая всички тези огнени цветове и имам чувството, че е горещо, но в същия миг поглеждам небето - сиво и мрачно, готово да заплаче отново над умиращите и падащи листа, и ме побиват студени тръпки.

Клоните на дърветата вече се оголват. Приличат на безброй протегнати ръце. Сякаш са на старци - с изкривени и изсъхнали от времето пръсти. Зловещо е. Щом се загледаш, обаче, ти заприличват на рисунки върху небето. Дори ти напомнят за лятото. Но тогава отново поглеждаш по-надолу и разбираш, че е есен.

На земята има килимче от листа. Толкова е красиво, че ти се иска да легнеш върху тях.

Звънецът би и прекъсна мислите ми. А листата продължиха да капят като косите на възрастен човек.

Свързани произведения

Коментари

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.

just-inlove (Михаела)

2012-02-03T23:58:24+02:00
zelenvik (Виктор Добрин Димитров)

2012-02-03T23:41:50+02:00

Един таралеж бърза, шумоли в листата. Слънцето препича. По обед можеш спокойно да легнеш в листата. Да летиш с някое бяло облаче. И сега вече възрастен мъж обичам на есента шумата. Слънцето забравило от лятото топлина. Синьото небе и моето бяло облаче. С него забравям грижите и си летя. Таралежът все така е забързан. Навън вятърът свири, жалко върна ме в бялата стая. Благодаря, беше ми забавно. Откраднах си малко междучасие...