Апостолиция (Ели Лозанова)
96 58
13.03.2009 г., 8:09 ч.

Гара Мълчание 

  Проза
855 0 4
1 мин за четене

 

Мълча. Мога да мълча на всички познати езици. На непознатите - също. Мога да мълча жизнерадостно. Мога да мълча и сърцераздирателно. Когато бях малка, помня, че мама видя голям зор да ме накара да проговоря. После й отне години да ме накара да млъкна. И не само на нея.

Всъщност аз не винаги мълча. Мълча главно, когато съм сред хора. Преди време, преди да се отвратя от родната журналистика и окончателно да се разделя с нея, мълчанието ми беше много ключов похват. Вземала съм интервюта от хора, които толкова много са приказвали, че за тях се смята, че се знае всичко. Но не и преди моето интервю. Аз мълчех. Казвах някаква дума с въпросителен тон и после мълчех въпросително. Всичко си казваха. Вероятно съм успявала да докарам вид на отлично информирана. И децата ми си изпяват всичко, още преди да съм си отворила устата. Твърдят, че от мен нищо не може да остане скрито. Не е вярно. Причината е в мълчанието. Приятелите ми твърдят, че от мен ще стане страхотен играч на покер. Стига да се науча да играя покер, разбира се. Имам много приятели и знам всичките им тайни. Не че искам, просто те не умеят да мълчат. Чувстват се неловко в тишината и са готови да я запълнят с каквото и да е, най-често изпадат в странна хиперкинеза и се кискат нервно на собствените си глупости. Пред мен споделят тайните си и напълно непознати хора. Сигурно от пръв поглед се вижда, че умея да мълча. 

И аз мълча. Не че нямам какво да кажа. Няма на кого...

© Ели Лозанова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??