2.06.2024 г., 20:53 ч.  

Голям Кяр 

  Проза » Разкази, Хумористична
381 1 8
9 мин за четене

Пролетта дойде така неочаквано и бързо покрай поречието на река Осъм, че ледените шапки на тихата вода се напукаха от яд и притеснение.

Клокоченето в плитчините на тази провинциална рекичка донесе успокоение на северният вятър и той утихна в полите на тучните полянки.

Малки жълти петънца засветиха под блясъка на мартенското слънце, като разхвърляни монети и привлякоха към нежните си тичинки възбуденото жужене на пчелите и ефирният танц на пъстрокрилите. На една такава, окичена с аромати и цветове поляна една дребна фигура облечена в яке и джинси клечеше и правеше нещо доста загадъчно и тайнствено. Тя се оглеждаше крадешком, дали някой не я гледа и зад полуголите клони на един храст облагородяваше почвата с биологични добавки.

Разпуснатите черни и дълги коси издаваха половата принадлежност на тайнствения силует, която явно имаше някаква неотложна потребност да усети утринната роса с най-милото си.

- По дяволите!Смартфонът ми се намокриизмърмори тя, когато забеляза, че той се е измъкнал от джоба на изутите й дънки и е падал в тревата. В мига, в който понечи да го вземе, той започна да звъни. Пишеше-„ Шефът”. Тя за миг си спомни,как веднъж не му го беше вдигнала от първият път и после имаше орязване на Коледните й бонуси и мъмрене, затова натисна зелената слушалка.                                                    -Ало-изхрипа тя със леко напрежение в гласът си.

 -Значи, Анелия искам те до 15 минути в кабинета ми и да носиш флашката  с проекта.    -Съжалявам, ама няма да мога да дойда сега, не съм в сградата.                                                                -А къде си?                                                                      -Събота и неделя бях на село и по пътя за навръщане спуках гума…-но тя не можа да продължи, защото батерията на телефонът й падна.                                                                      Някъде по същото време на другият бряг на реката- Иван от село Аспарухово, по прякор Чакала ловеше риба и си тананикаше. Той явно беше чул звукът от звънящият телефон, защото запристъпва бавно към мястото.

-Кой там!-извика  той и впери  трезвеният си поглед към храстите.

- Бай Атанасе , ти ли си? - не последва никакъв отговор. Мургавото му провинциално излъчване примесено със емблемата „ Адидас” на старият му захабен анцунг, накара краката на приклекналата дама да се разтреперят от страх. Тя  заотстъпва назад със естественото за ситуацията – патешко ходене, но не прецени правилно траекторията си и седна. В този миг един игрив сноп от слънчеви лъчи се стрелна право в лицето й  и озари небесносините й очи. Личеше си,че  е млада и умопомрачително красива, гъстата й разрошена коса заблестя , като конска грива, а нежните й малки пръсти се впиха в един клон, за да се надигне.                    -Боже!- възкликна Иван, след като за части от секундата, в този безкраен миг неговите очи намериха нейните…. Младото момче замръзна от удивление и изненада, защото последното младо и красиво нещо, което беше виждал някога, беше певицата Преслава, на телевизорът си, когато имаше ток. Младата жена не успя да види лицето му, защото именно този  така нахален слънчев лъч заслепяваше очите й и тя надигна ръка, за да  проясни погледа си. Сърцето на Иван запърха, като малко гладно колибри пред голям тропичен и сочен цвят.  Първичният му порив, продиктуван от далечните му пра-пра –пра роднини –прабългарите, да я нарами и да си я открадне, бяха заглушени от очевидно градският й и изтънчен вид. Той се опита да изглежда цивилизовано и джентълменки и на лицето  му изплува една доста мазна и глупава усмивка, която разкриваше огромните липси в денталната му култура.

- Добър ден, Госспожице! – каза той заеквайки и погледът му се стрелна към изутите и гащи.

- Ако се доближиш, ще викам!каза клекналата жена със свити колене, която едвам прикриваше най-милото си.

- Хартия ли нямаш? – попита той загрижено, като се опита да изглежда услужлив и учтив.                  –  Ето виж, аз имам вестник….искаш ли?Много е мек, защото е стар.- каза той и извади от вътрешността на раздърпаният си анцук, няколко листа от „Жълт труд”

- Махай се от тука! разкрещя се закъсалата дама.

- Аз ше ида ей там, до унуй дърво и ще се обърна, ти съ упрай. каза той и уж случайно изтърва весника на земята пред нея.                          Главният пиар и връзки с обществеността на фирмата за производство на висококачествени и напълно екологично чисти био презервативи„ Голям Кяр” – Анелия Ангелова, стоеше клекнала в тревата и гледаше глупаво как непознатият ром се отдалечава от нея. Тя бързо се освести, стана рязко и вдигна гащите си.  Предложеният вестник беше напълно излишен, защото нуждата й не го изискваше, но тя се усмихна леко детински, щом го погледна захвърлен на метър от нея.

- Младмлазел аз имам кон….Къде искаш да те карам?

- Никъде… каза колебливо тя и после се сети, че колата й е със спукана гума и няма как да пътува, ако не се обади на пътна помощ или на някой пирятел. Проблемът  беше, че батерията на телефонът й току що беше паднала и тя не се сещаше какво да прави.

- Знаеш ли къде мога да си заредя телефона с ток?

- О! Ток ли ти трябва, така кажи бе булка? – каза той въодушевено, знаейки много добре, какво е чувството да нямаш ток и отчаяно да търсиш от къде да си откраднеш….

-Виж сега кво, най- близкото кафе с ток е на около 7 километра от тука…-каза той и в гласът му имаше някаква важност и  напереност.                -Кат искаш моа да те закарам до там?

- Не!- отсече тя и излезе на улицата, за да провери, дали някой автомобил не е видял аварийно спрялата й кола. Беше ужасна тишина.  Хиляди пъти тя се проклинаше, че беше избрала да мине по черният път, за да види селото на баба си… А не бе избрала, да се движи по магистралата, както обикновено.

- Не се плаши булка, аз нищо няма да ти направя...-  каза Иван, който дори сам не си вярваше.

- И ако евентуално реша да ме закараш с какво ще ме закараш, не виждам друга кола? – попита тя скръствайки ръце пред гърдите си.

- Ей там зад завоя  е моята каруца с Фики.

- Кой е този Фики?

- Е как кой, конят ми. Да не мислиш, че аз я тегля тая каручка? Анелия се втренчи с дълъг и изпитателен поглед в Иван, тя като че ли изчисляваше статистически каква е вероятността той да я насили, отвлече и убие или да я закара невредима до най-близката бензиностанция. 

- Ще поизчакам тук малко, може някой да мине каза тя уклончиво и седна на един камък до пътя.

-Аз пък, ще половя риба тук малко, защото си спряла в района ми...- каза Иван и се върна към каруцата си, за да си вземе такъмите.                След около 2 часа търпението и спокойствието на Анелия се изпариха и тя се запъти към  реката.

- Ей, ти ехо….още ли искаш да ме караш, до най близката бензиностанция?

- Тихо ма, глупавата….шттт плашиш ми рибата. – каза Иван и  размаха мръсният си загрубял показалец, под нокътят на който се виждаше пръст.

- Ща та карам, като свърша тука с работата. Да беше се съгласила, когато те питах одеве. Сега ша чакаш!- каза той, спомяйки си съвета на бай Григор от кръчмата, че на колкото по- недостъпен се правиш, толкова повече жените след това са ти мераклийки. След още окло  1 час Иван прибра една малка кофичка с таранки в каруцата си и й подствирна.

- Айде булка качвай се!                                        Анелия се качи с лека погнуса и седна на някакво  мръсно одеало до кофата с риба.  По пътя той я попита..

- Как те викат тебе?

-Имаш в предвид, как се казвам ли? – попита тя.

-Да бе! Това питам!

-Аз съм Анелия. А ти как се казваш?

-Аз съм Иван и съм кръстен на баща ми Иван, двете ми сестри са на майка ми, а друтите ми петима братя са кръстени на дядовците. Голям род сме! Аз съм най малкият син.

-На колко си?

-Аз съм на 15 како!                                                Анелия не можеше да повярва, че той е на 15. Изглеждаше доста по голям за възрастта си.

-Ходиш ли на училище?

-Ако ми плащаха за тва, щях да ходя. Ама там пара няма…Няма бе! Имаше едни люлки железни там и въртележка, ама вече и тях ги няма… Иван се  вгледа тъжно с празен поглед в пустият път.

-Значи работиш?

-Ходя където ме викат и  където не ме викат. Ходя навсякъде. Бачкам туй онуй…

- А ти какво правиш, женена ли си?

- Аз работя в „ Голям Кяр” връзки с обществеността съм.

- Връзки кво? Какво е това общественост?

Анелия се засмя тихо на наивните въпроси на Иван и му каза.

- Не мога да ти го обясня сега това. Пък и едва ли ще ти потрябва…

- И какво работиш там? Кви са тия връзки?

- Пращам информация за медиите…рекламирам фирмата.

- Че ко прави ваща фирма?

- Произвежда кондоми.

- Ко, Кондоми ко е ?- попита Иван и рязко спря коня си на средата на пътя.

-Не си ли чувал за презервативи?

- Чувал съм за президента, че има презкюнференции ама за презервативи не съм чувал… Ядът ли се?

- Като те гледам и катато знам, колко братя и сестри имаш, явно и родителите ти не са чували….- каза Анелия укорително.

- Ти мене искаш да засегнеш ли сега? Казваш, че мойте мама и тате са прости!?

- А ти колко деца имаш?

- Нямам деца, рано ми е още.

- Ами как така...мъжът ти е позволил да работиш, а нямаш деца?

- Ами аз не съм женена.

- Мале, мале, та ти си стара мома заначи… каза Иван и се плесна по челото.

- Не съм стара, само на 30 съм.

- Ауллл-  извкика Иван и се обърна към нея за да и хвърли един съжалителен поглед.

- Тя бабата на един авер  е на толкова ма, знайш ли?

-Вие сте изостанали, не сте образовани и не знаете, че може да правте секс, без момичетата да забременяват.

-Мойте родители са заедно от 40 години вече ша станат и се обичат всеки ден…Ако някой ме закачи на улицата, викам бате Пешо, който е станал Тарикат и като си извади пистолета всички се разбягват.  Кака всеки месец ми шие разни неща, защото е шивачка. Ние се събираме всяка неделя и правим парти с наще. Танцуваме, пеем веселим се, аз се гордея с моето семейство…                                                                      -А твоето какво е? Кой ща земе такава износена вече?                                                                        Анелия се замисли, от колко години не беше разговаря с по- голямата си сестра Маруся, и че не можа да отиде на погребението на баща си, защото беше командировка в чужбина. После в съзнанието й изплува, как на 6 годинки, трябавше да избира при кой иска да живее..При мама или при тате, защото те се развеждаха…

- Найш кво како, аз може да съм беден като плъх, ама съм щастлив и свободен. Е верно, някой път мизерувам, ама не ми трябват твоите „Перверзитиви”. 

-Ти не разбираш… -прекъсна го Анелия. - Те пазят от нежелана бременност и много болести…

- Да разбрах, како, разбрах, пазят от живота! – каза Иван и отново подкаря коня си…..

© Lyudmila Stoyanova Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??