Чичо Лико, селският глашатай

На връщане в неделя е горещо... Тръгвам обратно и няма как да не продължа мислите си, докато пухтящият автобус отново върти през полупустите и задремали в ранното послепладне селца... Потя се въпреки климатика, но нарочно съм заела тази важна за мен позиция до прозореца, за да мога да наблюдавам и гледката и хората към нея...А са така колоритни тези северозападни люде - задъхани от жегата баби, вързали забрадките си високо на тила, с изтъркани пъстри блузи и шарени престилки, изпращат с ръка над очите/ за сянка/ пълния автобус, полуголи циганета тичат боси в прахоляка около изровените бордюри на тротоарите и само зъбите им се бялкат, толкова мръсни и почернели от слънцето са...Едно момченце с къси панталонки и жълта тениска маха усмихнато на пътниците, стои под асмата на близкото кафене, а зад него по масите дремят селските зевзеци, изтормозени от жегата и безпаричието...Грамадното возило напуска поредното село и сякаш с облекчение поема по натоварения международен път, а на мен ми става малко мъчно, защото пред очите ми са още лицата на тези скромни селски хора, които бяха неизменна част от моето детство...Отново затварям очи и зад клепачите ми се редят образи на хора - много от тях отдавна не са между живите-кой по-рано, кой по-късно полегна в малкото, обрасло с буренак и къпини гробище отсам реката и тополите до нея...И си спомням...Чичо Лико, селският глашатай... И раздавач... Няма да повярвате, но професията глашатай съществуваше в нашето любимо село дори през 80-те години на миналия век. Не, че не знаеха за радиоточките, но обичаят беше дълбоко вкоренен и едва ли на някой някога му беше хрумвало да замени чичо Лико и неговото светлосиньо колело със скърцаща верига с някакви си радиоточки...Той вземаше присърце работата си и усърдно обикаляше селото, като на всеки кръстопът спираше, потропваше няколко пъти на барабана и с висок глас съобщаваше поредното решение на селската управа. Само като погледнеш лицето му ти ставаше ясно, че това е най-добрият човек на света-вечната усмивка с проблясващите метални зъби, изсветлелият от слънцето каскет, все едно сраснал с главата му /защото никой и никога не го беше виждал без каскета/ и добродушните кафяви очи...Освен глашатай, той беше и раздавач и пощенски служител. Често го виждахме да обикаля с колелото в най-свирепата жега в ранния следобед с голяма кожена чанта, пълна с вестници-затъкваше ги по хорските порти и бързаше към следващата задрямала улица. Чичо Лико обичаше децата. Няма да забравя как всеки следобед седяхме на пейката под липата пред нашата порта, а най-страховитото приключение си беше посрещането на биволското стадо. Само като ги видехме отдалеч-черни, с огромни стърчащи настрани рога, преживящи с пяна на уста и издаващи страшни ниски звуци-тогава не сме и подозирали, че това са едни от най-кротките домашни животни...Та щом ги мернехме на пътя да доближават към нас, мигом се озовавахме на сигурно място зад нашата портичка, че и пускахме малкото метално резе...Един ден една от биволиците се прислони до телената мрежа на двора, едва ли не на сантиметри от нас и започна да се чеше настървено, вдигайки облак засъхнала кал и малки мухички от сплъстената си козина...Решили, че се опитва да бутне оградата и да ни докопа ние-десетина хлапета мажду пет и десет години писнахме в хор, като пожарна аларма...Чичо Лико по случайност беше наблизо с колелото-светлосиня, чиста риза и сив панталон със защипани с щипки за пране крачоли, да не се заплитат в спиците на колелото, вечният светлосив каскет и мила усмивка...”Нема, сине, нема...Она се чеша, нема да ви убоде...Те - бреца само, не е страшна...” И с викове прогони биволицата да си върви по пътя, а нас почерпи с лукчета, кой знае откъде появили се в джобовете му...Чичо Лико имаше зайци и често дядо кръстосваше нашите зайкини с неговите породисти мъжкари...От време на време идваше у нас и все ни носеше или някой узрял пъпеш, или от дребните тънкокори любеници от неговия бостан...И не остаря този човек, остана си все същият - със загоряло от слънцето, усмихнато лице и най-добрите очи на света, обрамчени от фини бръчици...Години по-късно, вече бях завършила медицина и работех в белоградчишката болница, понякога като ходех на село идваше да му измеря кръвното и да си поговори с дядо, поседнали пред лятната кухня...Имаше сериозна бъбречна болест, от нея и си отиде преди няколко години...Но не вярвам , като споменеш чичо Лико, някой да се почуди кой беше той - вечно усмихнат, с барабанчето и олющеното колело със скърцаща верига...И джобове пълни с лукчета и чудеса...