3.

След като бракът ѝ се изпразни от съдържание, Зария си даде дума, да направи всичко, за да не позволи да се разпадне съвсем. Опитваше се всякак да угоди на мъжа си и майка му. Докато не стигна до заключението, че всяка споделена мисъл със свекърва ѝ се превръща в нейна ахилесова пета. Жената така бе устроена, че изтръгвайки мъничките ѝ тайни, ги насочваше срещу снаха си, за да я уязви, когато може или нарани, без да иска.

Зария съвсем скоро разбра, че с Василен нямат какво да си кажат. А дори когато комуникираха вербално, всеки си говореше своето, без да вникне в позицията на другия. Веднъж дори го попита, след като вече са семейство, защо не се допитва до нея, а слуша за всичко майка си. Той ѝ отговори като на малко дете:

-Е, как не зачитам мнението ти? Питам те къде искаш да ходим на дискотека. Кой филм искаш да гледаме…

Как можеше да му обясни, че в една двойка това са елементарни проблеми за разрешаване, като той не я разбираше? Или, кой знае, може би нарочно се правеше, че не разбира?

Бе започнала работа в едно предприятие наблизо, не защото ѝ беше по вкуса, а понеже баща ѝ настоя да си има собствен доход. От една страна да не ѝ натякват, че я издържат, а от друга – за собствено самочувствие. Но тогава се проявиха други качества на Василен, за които даже не бе подозирала – алчността и ревността му.

Стана му навик, когато трябваше да получава заплата да влиза в местоработата ѝ и да я тормози да отиде да си я иска. Колко пъти му обясняваше, че заплатата ще я получи в момента, в който касиерката ще обяви това – не и не! – нейна работа било да си я вземе, защото му трябвали пари. А за скандалите, че е сред мъже, каквито бяха повечето ѝ колеги, да не говорим – нямала право дори да си помисли да общува с тях.

Търпеше. В името на какво и тя не можеше да определи. Мечтата ѝ обаче бе да се реализира в професията и като майка, като роди поне три деца. С течение на времето тази ѝ фикс идея се разми и все по-често се улавяше да мисли за повод, чрез който да приключи с този човек. Завинаги!

Така, като се луташе между колебание и решителност, минаха две години. Беше завършила средното си образование с отличие и мислеше да кандидатства медицина с биология и химия.

Нов проблем!

-Дори не си го помисляй! На мен курва вкъщи не ми трябва! Ти знаеш ли докторите и сестрите как мърсуват на дежурствата, вместо да гледат болните?

Рече ѝ и отсече.

Зария започна да се готви са специалността микробиология.

Беше годината с чернобилската авария. За да няма изненади, поне по отношение с децата, тя се опита да приема противозачатъчни, но не ѝ понесоха и наблюдаващият я лекар ѝ ги отмени. Тогава заминаха на морето заедно със семейството на братовчед си и децата им.

Вече си намираха поводи да се карат за щяло и нещяло. В по-голямата част от времето си не си говореха, в останалата – ѝ беше все едно. За цялата почивка от две седмици осъществиха само един полов акт и той я пазеше с прекъснат коитус, и въпреки това чудото стана! Зария забременя, но с това проблемите ѝ сякаш се увеличиха.

На връщане от морето минаха през няколко манастира. В първия – влизайки в църквата към обителта, се усети странно. Прилоша ѝ, крайниците ѝ изтръпнаха и започнаха да треперят. Не ѝ достигаше въздух, сякаш беше асматичка. Зави ѝ се свят и тя потърси къде да седне, за да ѝ премине замайването. Мирисът на тамян от свещите допълнително пречеше на дишането ѝ и я изтощаваше. Василен я обвини, че се прави на интересна.

Дишаше дълбоко в двора на манастира и се чудеше откъде беше дошло всичко това. Когато се почувства по-добре, двете семейства продължиха по пътя към София.

При посещението на втория манастир и светилището му симптомите ѝ се повториха. Тогава ѝ присветна мисълта, че има проблем с Бога. Не можеше да е истина! Вместо тя да му обяви война, заради неговото равнодушие, той я бе взел на мушка.

По-нататък по пътя към дома тя съзнателно оставаше пред портите на манастирите, които другите обикаляха. Обяснението ѝ бе, че иска да се наслади на природата отвън. Василен отново я обвини, тоя път, че не иска да е със семейството на братовчед му. Ако знаеше как се чувства, никога нямаше да ѝ причинява такава обида. Но за да няма скандали, жената си премълча. За пореден път.

Останала сама на една пейка, тя се замисли за отношениата ѝ с Бога. Баба ѝ я беше възпитала да го уважава. Никой друг не ѝ налагаше да вярва в религията, в която е кръстена. И въпреки всичко, когато имаше нужда от помощ, отправяше молитви към него. Дали се отзоваваше наистина, или тя така си въобразяваше, но досега не бе имала проблеми с него. Докато не почина Светлина. Тогава се зарече повече да не го почита по никакъв начин. И ето, че сега, той ѝ го връщаше.

Прибраха се вкъщи и отново се случи нещо, което затвърди решението ѝ да напусне Василен при пръв удобен случай.

Отидоха да гостуват на село, на майката на свекърва ѝ. Бяха се разбрали да вземе един багаж, та да имат какво да ядат там, защото селото бе по-скоро махала и не разполагаше с хранителен магазин. В бързината Зария бе забравила един от пакетите, който се оказа най-важен. Пилето за обяд бе в него.

Докато другите бяха по комшилък, за да обменят клюки, Василен изпадна в едно от неговите настроения. Като разбра за пропуска ѝ първо се разгневи и развика, след което се укроти, но насочи пистолета си срещу нея и като се прицели между очите ѝ заяви:

-Ей сега те убих, твойта верица. Ще ми правиш постановки да ме излагаш пред родата!

Очакваше да му се моли и да го разубеждава. Само очите ѝ се напълниха със сълзи и тя гордо се взря в неговите, без да продума и думица. Когато разбра, че гаврата му не е успяла, той прибра оръжието и излезе да си изкарва гнева на кучето.

Зария отиде на двора, където баба му бе станала свидетел на скандала им през отворения прозорец на стаята. И тъй като младата жена се бе разридала безутешно, тя я отведе настрана и ѝ прошепна така, че да не я чуе никой:

-Дéте, бегай докато е време от них. Ни мойта щерка е цвеке, ни сино ѝ. Че те уморат, бел ден нема да видиш у тая фамилия.

Зария я погледна смаяна. Не очакваше такова откровение от собствената майка на свекърва ѝ. Щом тя се бе отрекла от дъщеря си и внука си, значи нещата бяха много сериозни. Беше взела окончателно решение да се махне от този човек и от къщата, в която живееше, но в никакъв случай не можеше да нарече свой дом.

Няколко дни по-късно разбра, че е бременна. Това от една страна я поля като със студен душ, от друга я зарадва. Въпреки бракът, който я задушаваше и я държеше окована за човек, когото вече не обичаше, вестта, че ще има дете я обнадежди. Зарече се, че ще направи и невъзможното, за да се роди нормално и здраво. Беше се вкопчила в последния си шанс, като за спасителна сламка.

Така изминаха първите четири месеца, когато безсимптомно, но прокърви. Приеха я по спешност в патологична бременност. При прегледа, докторите ѝ зададоха директен въпрос:

-Искаш ли това дете, или не? Сега е моментът да решиш, тъй като е заченато в радиационна обстановка и за него може да има непредвидими последствия.

Не се замисли нито за секунда и им отговори така:

-Да, искам го. Направете всичко възможно да го износя и родя.

Дали решението ѝ беше правилно? Човек в такава ситуация обикновено е подложен на емоционални импулси и егоистични подбуди. Но тя предусещаше, че ако иска да има деца, това е последната надежда за нея. Два-три дни, докато спрат кървенето живееше в паралелна реалност. Но явно на бебето беше писано да се роди. След това щеше да мисли за последващите си стъпки и да се махне окончателно от насилника в живота си.