21.02.2008 г., 22:17 ч.

Град на греха 

  Проза » Разкази
853 0 1
2 мин за четене
"Как ли е пронизано сърцето ти от болка,
щом дори нощта не може с мир да те дари?"

Странстваща е моята душа... Плаче и покой не намира. Бяга и търси, а вятърът носи сладникавите песни, които са като отровни куршуми за сърцето ми, но продължавам упорито да се самоизмъчвам, без да се опитам да спра болката. Толкова любов вещае този аромат. Толкова усмивки напират в мен, но намират израз само чрез сълзите.
Болката понечва да разкъса сърцето ми и падам в пепелта, поробена от нестихващ плач. Мъка и болка чертаят ръцете ми по сивия прах. Има ли те?
Достигах и следващият порутен град. И него ли е стигнала тъгата?
Част от мен си ти, но сега в кръв задържа те любовта. Кървавият въздух не раздразнява вече гърлото ми. Наслаждавам се на тези изгнили сгради. Те са моята утеха. Обградена от сринатия свят, се чувствам себе си. Бих ти дала всичко... всичките си сълзи ще ти подаря, само ме обичай... Ще дам и душата си, само я поискай, макар че е празна и потрошена, тя на теб принадлежи. Ще ти дам и сърцето си, само ме обикни, макар че то е отровено от отчаянието.
По студените камъни все още има кръв, останала от последното любовно клане. Небето отразява друго измерение – чуждо и далечно, преливащо се с действителността изглежда кърваво, романтично. Мокри облачни сенки заглушават плача и търся убежище в тази разрушена душа. Моли се, сякаш иска да й спестя сребърните сълзи от стъклената Луна.
Не знаех, че очите ти ме карат да мечтая и не вярвах, че ще се превърнеш в това за мен. Аз си мислех, че нещо в мен е погребано, като този град в центъра, на който съм. Надявах се да е накъде дълбоко в мен, за да не се роди отново, но... Сега аз кървя! И нищо друго няма значение, дори и това, че преди мен тук са били много хора, и тях ги е боляло, и мен боли. Не ме страх... аз просто кървя... Ако някой чува тежките ми стонове в това пусто място, то нека ми отговори, макар че аз съм само един странник с окървавена бяла рокля и черни белези от скръб, нека ми подаде ръка...
Трябва ли да знаеш, че не знам къде е границата вече между пустотата в душата ми и прахта по краката ми? Ако те помоля да ме отведеш далече, близо до срещата на Рая и Ада ще ме обичаш ли повече, въпреки че в мен не се преплита любов и омраза, нито добро или зло, а само има една молба - да ме спасиш от този печал.
Накараха ли те да замениш слабата утеха с промяната? Мога ли да различа горящото цвете от жарта? Накараха ли ни да заменим ролята си без реплики във войната?
Колко много искам да си до мен, но в този срутен свят аз съм сама...
Скоро мразът ще скове и камъка дори и болката ще се заледи в черните сълзи. Сграбчени в челостите на времето, бялото ще прогледне в тази равнина, защото без още жерви няма да заживее любовта. Навярно ще засвети червена свтлина, защото ще блесне кръвта и раните от победените войници. И властва Тя - страстта, която няма място в очите на девицата. Тя е радостта, отъждествяваща се с щастливо проклятие.
Напук на мрака аз ще продължа пътя си... теб да намеря... само ме обичай...

© Слава Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??