На следващата сутрин се събудих още преди зазоряване. Не се чувствах отпочинала (така и не бях успяла да заспя дълбоко), а и на всичкото отгоре ме наболяваше главата. Полежах още половин час, но не се почувствах по-добре от това.
Надигнах се и седнах в леглото, после отметнах завивката и се загледах в десния си крак. Изпружен неестествено, той си лежеше кротко върху възглавниците, на които го бях подпряла предната вечер. Имах чувството, че ми се подиграва. Инстинктивно напрегнах мускулите му и усетих как те помръднаха лекичко, притискайки се във вътрешната част на гипса. Трудно ми беше да свикна с мисълта, че мога да движа само стъпалото си, което сега стърчеше самотно под долния край на бялата колона.
Станах, мушнах патериците под мишниците си и отидох да си измия лицето и зъбите. След като закусих, реших да се изкъпя. Намерих един черен найлонов чувал и наврях гипсирания си крак в него. Привързах чувала към бедрото си с помощта на ластик, за да не влиза вода. Замъкнах една пластмасова табуретка в банята, седнах под душа и се изкъпах. После се подсуших и махнах чувала. Горният ръб на гипса бе посивял от влага, но си казах, че това не бива да ме притеснява. Старателно избърсах дясното си стъпало с мократа кърпа, след което се върнах в спалнята.
Започнах да се приготвям за работа. Облякох любимата си тъмнозелена блуза и дълга черна пола, която стигаше до глезените ми. Така гипсът почти нямаше да се вижда. Преди да облека палтото, нахлузих един бял памучен чорап върху стъпалото на пострадалия си крак, за да го предпазя от студа навън. Стигнах до извода, че ще ми е по-лесно да ходя с обувка на висок ток. След дълго колебание се спрях на ботуша, който бях носила вчера.
Извиках си такси и излязох от апартамента. За мое щастие асансьорът работеше.
Таксито дойде след около пет минути. Шофьорът изглеждаше приятен човек, но въпреки това се чувствах леко притеснена. Нормално, с оглед на вчерашните перипетии. Веднага щом видя, че ходя с патерици, той излезе да ми отвори вратата.
– Предпочитам да седна отзад, отпред ще ми е тясно, защото не мога да си сгъвам крака – казах аз.
– Както желаете – отговори шофьорът и отвори задната врата.
Аз хвърлих патериците на пода и се наместих удобно на задната седалка.
Шофьорът не обели и дума по време на пътуването, за което му бях много благодарна. Когато пристигнахме, вече бях започнала да вярвам, че работният ден ще мине добре.
Офисът на фирмата, в която работя, се намира в пешеходната зона, така че таксито нямаше как да спре точно пред него. Щеше да ми се наложи да ходя пеша приблизително триста метра, но това не ме притесняваше, защото тротоарите бяха почистени от снега.
Пресякох булеварда и тръгнах покрай църквата “Света Неделя”. Някои от минувачите ме заглеждаха любопитно, което ме караше да се чувствам неловко. Опитах да си представя как изглеждам. Точно тогава минах пред витрината на един магазин и видях в нея една симпатична млада жена с бледо лице и вързана на опашка черна коса. Тя ходеше леко прегърбена с патериците си, а десният ù крак, който беше издаден леко напред и на чието стъпало имаше странно изглеждащ бял чорап, се поклащаше като махало на часовник.
– Това си ти – измънках учудено аз и продължих по пътя си.
Тогава долових някакво движение с периферното си зрение и погледнах настрани. Към мен се приближаваше възрастна циганка.
– Момиче, чакай да ти гледам! – каза тя и ме дари с една беззъба усмивка.
– Не, благодаря – отвърнах аз, без да спирам.
– Пари нема да ти взема, само ако дадеш, че взема, а познавам много, да знаеш. Много познавам.
– Бързам!
– Лошо нещо, много лошо. Кола виждам те блъсва. Чакай, чакай. Не бъркам аз, никога не бъркам. Пари не ща, чуеш ли, момиче.
Аз наведох глава и ускорих крачка. Чудех се как да се отърва от нея.
– Приятел си имала, но сте се разделили. Хубаво си направила, че си го разкарала, да знаеш. Вятърничав е той, да, да. Лоши очи те гледат, лоши неща ти мисли някой. Не той, друг. Да се пазиш. Красива си ти и добра, но зъл човек около теб се навърта. Дай десет лева и ще го пропъдим този. Знам аз как, знам. Не вярваш ли ти на мене?
– Не искам да ви слушам, оставете ме!
– Момиче, момиче, не слушаш, не вярваш, за едни десет лева се стискаш, а аз всичко познавам. И добри неща виждам, да знаеш. Само че доброто не идва така лесно. Лошото и доброто ръка за ръка вървят. Ту на една страна върви животът, ту на друга. А хубостта ти беди ти носи понякога. Завист предизвиква. Слушай, поспри, да седнем на пейката ей там. Хем кракът ти, счупеният, ще си отпочине. Аз не съм, как се казваше, шарлатамка.
Бръкнах в джоба на палтото си и ù дадох двата лева, които ми бе върнал като ресто таксиметровият шофьор.
Циганката сграбчи банкнотата с отривисто движение, после се отдръпна настрани и добави:
– Стой си вкъщи. Младичка си, работата няма да ти избяга. Сега не бива да скиташ по улиците.
Въздъхнах дълбоко, когато я видях да се отдалечава. Поспрях за момент и погледнах часовника си. Вече закъснявах за работа.